Въртим се все около спорни въпроси, Сонми. Да се върнем на вашето пътуване.
Към единадесетия час по второстепенни пътища стигнахме равнината Суанбо. Пръскачките в нивите разпръскваха облаци оранжеви торове и замъгляваха хоризонта. Хе-Чжу се опасяваше, че може да ни видят Око Спътници, затова поехме по една просека в плантация на „Дървокорп“. През нощта беше валяло, затова черният път беше осеян с локви и напредвахме бавно, но не видяхме друго превозно средство. Хибридите между норфолкски бор и каучуково дърво бяха засадени в прави като конец редици и създаваха илюзията, че гората марширува покрай нашия спрял форд като милионна войска. Слязох от колата само веднъж, когато Хе-Чжу напълни от туба празния ексонов резервоар. В равнината беше ясна сутрин, но вътре в плантацията във всеки час от деня беше усойно и сумрачно. Единственият звук беше стерилният вятър, който полюшваше затъпените иглички. Лишените от прашец дърветата бяха разработени така, че да отпъждат насекомите и птиците, застоялият въздух миришеше на инсектицид.
Гората свърши толкова рязко, колкото беше започнала, теренът стана по-хълмист. Пътят зави на изток и от южната страна застанаха планините Уораксан, а на север се ширна езерото Чонджу. Хе-Чжу обясни, че сега езерната вода мирише лошо заради течните отпадъци от развъдниците за сьомга. На хълмовете оттатък бяха изобразени лога на могъщи корпокрации, малахитова статуя на Пророка Малтус гледаше отвисоко прашна падина. Пътят ни минаваше под кспресната автострада Чонджу-Тегу-Пусан. Хе-Чжу каза, че ако се осмелим да изберем нея, можем да стигнем в Пусан за два часа, но той предпочете бавното предпазливо придвижване. Нашият осеян с дупки път опря в планините Собексан и пое нагоре.
Хе-Чжу Им не се ли опитваше да стигне до Пусан за един ден?
Не. Приблизително около седемнайсетия час той скри форда в изоставен склад за трупи и ние тръгнахме нагоре по планинска пътека. Преживяването ме очарова така, както някога гледката на агломерацията: по варовикови издатини растяха лишеи, от цепнатините се подаваха млади офики и планински ясени. Вятърът ухаеше на прашец и смола, носеха се облаци. Над главите ни като електрони кръжаха пеперуди с обработен в миналото геном, логата на крилата им след поколения бяха мутирали в случаен набор от срички.
Чувствах се преродена в нещо друго, също толкова чуждо на сервитьорките фабрикатки, колкото алпийските поляни са непознати на наутилусите.
На една гола скала Хе-Чжу посочи отсрещната страна на пропаст и попита дали го виждам.
Кого? Виждах само скална повърхност.
Продължавай да гледаш, нареди ми моят водач, и от скалата се показаха чертите на изсечен великан, седнал в поза „лотос“. Едната му фина ръка беше вдигната в изящен жест, натоварен със смисъл. Оръжейна стрелба и природни стихии бяха изкъртили, разрушили и напукали чертите му, но силуетът му все още беше ясно различим, ако погледнеш цялото. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня на кого ми прилича огромната фигура: на Тимъти Кавендиш.
Хе-Чжу Им много се развесели, когато му го казах. Самият той някога си мислел, че великанът е древен демократ или крал бандит със склонност към самореклама, но в действителност допотребителите го почитали като божество, което предлагало спасение от безкрайния цикъл на раждания и прераждания. Всъщност напуканият от времето великан от друга епоха все още притежаваше някакво божествено излъчване. Само неодушевеното може да бъде толкова живо. Настоятелката на манастира, продължи Хе-Чжу, ще ми разкаже повече. Предполагам, че „Каменокорп“ ще го разруши, когато се добере до тези планини.
Каква беше целта на тази кспедиция наникъде?
Всяко „никъде“ е някъде. Оттатък хребета стигнахме поляна, където имаше скромна нива със зърно, дрехи, които съхнеха по храстите, зеленчукови лехи, проста система за напояване от бамбук, гробище. Чух шум на пресъхващ водопад. Хе-Чжу ме преведе през тесен процеп към двор, заобиколен от сгради с пищна украса, каквито никога не бях виждала. Съвсем скорошен взрив беше изровил кратер в настилката от каменни плочи, имаше разрушени греди и съборен керемиден покрив. Една пагода не бе устояла на тайфун и беше рухнала върху близначката си. Последната се крепеше по-скоро на пълзящите растения, отколкото на конструкцията си.
Хе-Чжу ми каза, че на това място в продължение на петнайсет века е имало манастир, но след Сблъсъците корпокрацията е отменила допотребителските религии. Сега останките служат за подслон на лишени от собственост чистокръвни, които предпочитат да живеят в планините, отколкото в бордеите на нисшите класи.