— А, госпожице Ю — дочух гласа на Настоятелката, — и вие сте ранобудна.
Поздравих я както подобава.
Колонистите, каза ми старицата, не обичат тя да се скита наоколо преди изгрев-слънце, за да не падне от ръба на пропастта. После извади от ръкава си лула, натъпка я и я запали: обясни, че не ми предлага заради младите ми дробове, но за човек на нейната възраст вече няма значение. Тютюневият дим миришеше на ароматна кожа.
Попитах я за фигурата на стръмния склон оттатък пропастта.
Старият хитрец, кимна тя. Сидхарта има и други имена, вече изгубени. Нейните предшественици са знаели наизуст всичките му имена и проповеди, но предишната Настоятелка и старите монахини са били изпратени в Дома на светлината преди петдесет години, когато манастирите са били обявени за престъпни. Жената, с която говорех, тогава е била послушница в манастира, затова Единодушието са отсъдили, че е достатъчно млада, за да бъде превъзпитана, и са я изпратили в блок за сираци в агломерацията Перлен град.
Попитах дали Сидхарта е нещо като бог.
— „Нещо като бог“ е точно казано — отговори Настоятелката.
Сидхарта не ни носи повече късмет, не наказва, не променя времето и не ни спестява болката на живота. Той обаче учи как да преодоляваме болката и как да заслужим прераждане в нещо по-висше в бъдещия си живот. Тя каза, че още му се моли рано сутрин, „за да му покажа, че още се отнасям сериозно“, но малко колонисти са вярващи.
Казах, че се надявам Сидхарта да ме прероди в нейната колония.
Светлината на настъпващия ден вече по-ярко озаряваше света. Настоятелката ме попита защо се надявам на това.
Отне ми известно време да формулирам чувствата си в изречения, но старицата не беше от хората, които пришпорват мисълта на събеседника. Накрая обясних причината: единствените чистокръвни, в чиито очи няма потребителска жажда, са колонистите.
Настоятелката ме разбра. Замислено отбеляза, че ако потребителите започнат да изпитват доволство от живота на някакво смислено ниво, с плутокрацията е свършено. Затова колонията е такава обида за държавата. Медиите ги сравняват с глисти, обвиняват ги, че крадат дъжд от „Водакорп“, пари от патентодържателите на „Зеленчукорп“, кислород от „Въздукорп“.
— Може да дойде ден — продължаваше Настоятелката, — в който Съветът ще реши, че ние сме алтернативен модел за живот извън корпокративната идеология. В този ден „глистите“ ще бъдат преименувани на „терористи“, над тях ще завалят модерни бомби и старите манастирски тунели ще се изпълнят с пламъци.
Отбелязах, че общността им трябва да привлича неимущите, но невидимо.
— Точно така — каза тя толкова тихо, че се наложи да се наведа към нея, за да чувам: — Компромисът е също толкова труден, колкото, предполагам, да се преструваш на чистокръвна.
Откъде е разбрала?
Не попитах: може в убежището ни да е имало пролука, през която са ме видели да поемам Сапун. Моята домакиня каза, че опитът е научил колонистите да наглеждат гостите си, дори ако са членове на Съюза и приятели.
— Това е нарушение на старите манастирски правила за гостоприемство — извини се Настоятелката, — но по-младите колонисти държат да бъдем бдителни, особено в този свят, където всеки може да стане друг след едно посещение при лицеформист.
Защо ви е разкрила всичко това?
Може би от солидарност, не знам. Тя каза, че от всички многобройни престъпления на Чучхе създаването на „подкласа от роби“ е най-чудовищното.
Обобщаваше ли, или имаше предвид нещо конкретно?
Стана ми ясно едва на следващата нощ. На двора вече дрънчаха тенджери: групата, която приготвяше закуската, започваше работа. Настоятелката погледна към процепа, който водеше към двора, и смени тона:
— И кой може да е този млад вълк?
Нямото момче се приближи с тихи стъпки и седна усмихнато в краката на Настоятелката. От изток слънчевата светлина обгърна света и върна нежните багри на дивите цветя.
Значи настъпи вторият ви ден като бегълка.
Хе-Чжу закусваше с картофени питки и смокинов мед; за разлика от предната вечер, никой не настояваше да ям храната на чистокръвните. Сбогувахме се, две-три подрастващи момичета се просълзиха заради заминаването на Хе-Чжу, а мен изгледаха злобно, което много го развесели. В някои моменти Хе-Чжу беше закоравял революционер, в други беше момче. Настоятелката прошепна: