— Време е за свръзка.
Той откачи кодака на Любимия Председател и го сложи с лицето надолу на ниската масичка. Подключи сонито си към скрит в рамката вход.
Незаконен предавател? Скрит в кодак на архитекта на Неа?
Свещеното е отлично скривалище за профанното: те винаги са толкова сходни. Светна ярко триизмерно изображение на мъж: приличаше на евтино излекувана жертва на сериозно изгаряне. Имаше леко разминаване между движението на устните му и звучащите думи. Мъжът ме поздрави за благополучното ми пристигане и попита кой има по-хубаво лице — той или шаранът.
Отговорих честно: шаранът.
Смехът на Ан-Кор Апис премина в кашлица.
— Това е истинското ми лице, каквото и да означава това.
Каза, че болнавият вид му върши добра работа, защото принудителите се страхуват да не ги зарази. После попита дали ми е харесало пътешествието из нашата любима родина.
Отговорих, че Хе-Чжу Им се е грижил добре за мен.
Генерал Апис попита дали разбирам ролята, която Съюзът желае да изпълнявам. Казах, че я разбирам, но той предвари нежеланието ми да изразя своето колебание.
— Преди да решите, Сонми, искаме да ви предложим… зрелище, поучително преживяване в Пусан — загатна Апис.
Предупреди ме, че няма да е приятно, но е наложително.
— Ще имате възможност да вземете информирано решение за бъдещето си сред нас.
Ако бях съгласна, Командир Им можеше веднага да ме заведе на мястото.
Доволна, че ще спечеля време, аз казах, че ще отида.
— Значи много скоро ще си поговорим отново — обеща Апис и изключи изобразителя си.
Хе-Чжу извади от шкафа две униформи на техници и защитни очила, облякохме ги, после заради хазяйката сложихме наметалата си върху униформите. Навън беше необичайно студено за сезона и аз бях благодарна за допълнителния кат дрехи. С метро отидохме до пристанищния терминал и оттам се спуснахме с транспортна лента до кейовете край водата, като подминахме големите океански кораби. Нощното море беше нефтено лъскаво и черно, само един кораб грееше с пулсиращи златни дъги и приличаше на подводен дворец. Бях го виждала преди, в предишен живот.
— Златният ковчег на Татко Сон! — възкликнах аз и обясних на Хе-Чжу, че този кораб откарва дванайсетзвездните сервитьорки до Кзалтация на Хаваите.
Хе-Чжу знаеше: ние се бяхме запътили към златния ковчег.
Охраната на подвижния трап беше минимална — един чистокръвен със замъглен поглед, качил крака на бюрото си, гледаше по триизмерния екран битка на фабрикати гладиатори в Шанхайския Колизеум.
— А вие кои сте?
Хе-Чжу мигна с Душата си.
— Техник пети ранг Ман-Шик Ган.
Пазачът погледна ръчното си сони и прочете, че сме изпратени да прекалибрираме термостати на седма палуба.
— На седма? — пазачът се подсмихна. — Дано не сте яли скоро.
След като провери заявката за прекалибриране, мъжът ме погледна. Аз забих очи в пода.
— А коя е тази шампионка по словесен маратон, техник Ган?
— Новата ми Помощничка. Помощник-техник Ю.
— Така ли? И тази вечер е първото ви непорочно посещение в нашата обител на насладите?
Кимнах — да, така е.
Пазачът каза, че като първия път няма втори. После лениво ни махна с крак да влизаме.
И така лесно сте получили достъп до корпокративен кораб?
Златният ковчег на Татко Сон не е магнит за нелегални пасажери, Архиварю. На траповете се суетяха членове на екипажа и Помощници, твърде увлечени в работата си, за да ни забележат. Служебните асансьори бяха празни, така слязохме в недрата на Ковчега, без да срещнем никого. Найковете ни тропаха по металните стълби. Боботеше грамаден мотор. Стори ми се, че чувам пеене. Хе-Чжу прегледа схемата на палубата, отвори един люк и спря, за да ми каже нещо.
Размисли, пъхна се вътре, помогна ми да вляза, после заключи люка след нас.
Намирах се на тясна пътека, която висеше от покрива на просторна чакалня, далечният й край се губеше зад капаци на люкове и над главите ни нямаше достатъчно място, за да стоим изправени. През решетестия под на пътеката видях около двеста дванайсетзвездни сервитьорки на „Татко Сон“, строени пред турникети, които се въртяха само напред. Юна, Хуа-Сун, Ма-Лю-Да, Сонми, някои по-стари стволови типове, които не познавах. Да видя бившите си сестри извън купола на „Татко Сон“ — това приличаше на сън. Те пееха Псалма на Татко Сон, отново и отново. Музиката се преплиташе с хидравличния шум. Колко ликуващи бяха гласовете им. Тяхната Инвестиция беше изплатена, предстоеше им пътешествие до Хаваите, скоро щеше да започне новият им живот на Кзалтация.