Другите възможности за литературни занимания бяха оскъдни. Уорлок-Уилямс ми каза, че някога къща „Аурора“ е имала малка библиотека, отдавна потънала в нафталин. „За обикновените хора желевизията е много по-близка до действителността, това е причината.“ Трябваше ми миньорска каска и проклета кирка, за да намеря тази „библиотека“. Беше в дъното на един коридор, задръстен с купчини паметни дъски от Голямата война с надпис: „Винаги ще помним“. Прахът беше образувал дебел, ронлив и равен слой. Имаше цял рафт със стари броеве на списание със заглавие „Тази Англия“, десетина уестърна на Зейн Грей (с едър шрифт), готварска книга, озаглавена „За мен без месо, моля!“. Оставаха „На Западния фронт нищо ново“ (по ъгълчетата на страниците някой изобретателен ученик преди много години беше нарисувал кадри с анимационно човече с ръце и крака като клечки, което мастурбираше в собствения си нос — къде са тези ученици сега?) и „Небесни ягуари“, разказ за ежедневието на пилотите на хеликоптери от „най-добрия американски автор на военноприключенски романи“ (само че по една случайност аз знам, че този роман е писан от наемници в неговата „щабквартира“ — няма да споменавам имена поради опасения от съдебно преследване), и, честно казано, нищо друго съществено.
Взех книгите. За гладния и обелките от картофи са изискано ястие.
Ърни Блексмит и Вероника Костело, заповядайте на сцената, дойде и вашият час. С Ърни имахме своите разногласия, но ако не бяха тези мои съмишленици дисиденти, сестра Ноукс и до ден-днешен щеше да ме държи дрогиран до козирката. Един облачен следобед, когато Неумрелите репетираха за Големия сън, а персоналът беше свикан на оперативка и единственият шум, който смущаваше дрямката в къща „Аурора“, беше битката от турнира на Световната федерация по кеч между Капризното дебело черво и Отвърстието, аз забелязах нещо необичайно: небрежна ръка беше оставила входната врата открехната. Промъкнах се на разузнавателна мисия, въоръжен с лъжлива история за прилошаване и нужда от чист въздух. Студът попари устните ми и аз се разтреперих! Периодът на възстановяване ме беше лишил от подкожна мазнина, фигурата ми се беше смалила от почти фалстафска до отшелническа. Това беше първото ми излизане навън след удара отпреди шест-седем седмици. Направих обиколка из вътрешния двор и намерих руини на стара сграда, после си проправих път през занемарения храсталак до тухления зид, за да го огледам за дупки и пролуки. Някой сапьор от Специалната авиодесантна служба би могъл да прескочи зида с помощта на найлоново въже, но не и жертва на инсулт с бастун. По пътя ми вятърът вдигаше и разхвърляше кафяви като хартия листа. Стигнах до величествената желязна порта, която се отваряше и затваряше с рязко пневматично хлопване от някаква електронна джаджа. По дяволите, имаха даже камера за наблюдение и от онези домофони! Представих си как сестра Ноукс се хвали на децата (за малко да напиша „родителите“) на евентуалните живеещи, че тук те ще спят в обстановка на спокойствие и сигурност благодарение на тези свръхмодерни приспособления за наблюдение, което, разбира се, означава: „Плащайте ни навреме и няма да чуете и гък от нас“. Гледката навън не предвещаваше нищо добро. Хъл беше на юг, на половин ден път за издръжлив младеж по второстепенни пътища покрай редове телеграфни стълбове. Само изгубени летовници биха се натъкнали на портата на старческия дом. Докато вървях обратно по алеята, чух свистене на гуми и яростен клаксон на червен като Юпитер „Рейндж Роувър“. Отстъпих встрани. Шофьорът беше едър като бик и облечен в един от онези сребристи анораци, любими на задполярните търсачи на спонсори. Рейнджроувърът спря със свистене на чакълената настилка пред стъпалата и шофьорът му закрачи към рецепцията като въздушен ас от „Небесни ягуари“. На влизане през главния вход минах покрай котелното помещение. Отвътре се подаде Ърни Блексмит.
— Глътка огнена вода, г-н Кавендиш?
Не чаках повторна покана. В котелното миришеше на тор, но беше топло от пещта на котела. Г-н Мийкс, дългогодишен живеещ със статут на местен талисман, седеше на чувал с въглища и издаваше доволни бебешки звуци. Ърни Блексмит беше от онези тихи хора, които забелязвате на втори поглед. Този наблюдателен шотландец обикновено правеше компания на дама на име Вероника Костело, според легендата някогашна собственичка на най-хубавия магазин за шапки в историята на Единбург. Двамата се държаха като обитатели на долнопробен чеховски хотел. Ърни и Вероника уважаваха желанието ми да бъда жалък мерзавец и аз уважавах тях. Сега той бръкна в сандък с въглища и извади бутилка ирландско малцово.