— Трябва да си леко мръднал, щом мислиш, че можеш да се измъкнеш от тук без хеликоптер.
Нямах причини да се издавам.
— Аз ли?
Моят блъф се разби на парчета в Скалата на Ърни.
— Седни някъде — каза ми той с мрачен и знаещ вид.
Направих както ми каза.
— Тук е уютно.
— Някога имах сертификат за огняр. Работя в котелното безплатно и администрацията си затваря очите за едно-две своеволия, които си позволявам — Ърни щедро сипа две питиета в пластмасови чаши. — До дъно.
Дъжд над Серенгети! Цъфнали кактуси, скачащи гепарди!
— Откъде го вземаш?
— Въглищарят е досетлив човек. Сериозно, трябва да внимаваш. Всеки ден в четири без четвърт Уидърс застъпва втора смяна на портата. Гледай да не те хване как замисляш бягството си.
— Виждаш ми се добре информиран.
— Аз съм бил и ключар, това беше след казармата. Човек си създава връзки с полупрестъпния свят, с хората от охранителния бизнес. С лесничеи, бракониери и така нататък. Не че самият аз някога съм правил нещо незаконно, честна дума, бях чист като сълза. Но научих, че поне три четвърти от бягствата от затворите завършват с неуспех, защото цялото сиво вещество — той се почука по слепоочието — е било впрегнато да мисли за самото бягство. Аматьорите говорят за стратегия, професионалистите говорят за логистика. Да вземем онази модерна електронна ключалка на портата: мога да я разглобя с вързани очи, стига да поискам, но откъде ще намеря кола да ме чака от другата страна? Пари? Скривалище? Виждаш ли, без логистика закъде си? Отиваш на кино и само след пет минути се връщаш тук с микробуса на Уидърс.
Г-н Мийкс изкриви гномските си черти и измуча единствените членоразделни думи, които беше запомнил:
— Аз знам! Аз знам!
Преди да съм проумял дали Ърни Блексмит ме предупреждава или ме изпитва, през вътрешната врата влезе Вероника с шапка в огненочервено, което разтапяше ледове. Едва се удържах да не се поклоня.
— Добър ден, г-жо Костело.
— Г-н Кавендиш, каква приятна среща. Разхождате се навън в този непоносим студ?
— Разузнава — отговори Ърни — по нареждане на комитета си за планиране на самотно бягство.
— О, след като вече сте посветен в звание Старец, светът не иска да ви приеме обратно.
Вероника се настани на ратанов стол и изискано намести шапката си.
— Ние — под това разбирам всички над шестдесет — със самото си съществуване извършваме две прегрешения. Едното е липса на бързина. Караме твърде бавно, ходим твърде бавно, говорим твърде бавно. Светът е готов да върти сделки с диктатори, перверзници и наркобарони от всякаква величина, но не понася да го бавят. Второто ни прегрешение е, че в очите на всеки човек ние сме мементо мори. Светът може да отрича с блеснали очи неизбежното само ако не сме в полезрението му.
— Родителите на Вероника са излежали доживотните си присъди в средите на интелигенцията — отбеляза Ърни с известна гордост.
Тя топло се усмихна.
— Само погледнете хората, които идват тук в часовете за посещения! Трябва да ги лекуват от преживяния шок. Защо иначе ни повтарят измисленото „Човек е на толкова години, на колкото се чувства“? Наистина, кого се надяват да заблудят? Не нас — себе си!
Ърни заключи:
— Ние, старците, сме съвременните прокажени. Това е истината.
Възразих:
— Аз не съм отхвърлен! Имам си издателство и трябва да се върна на работа, и не очаквам да ми повярвате, но ме държат тук против волята ми.
Ърни и Вероника си размениха погледи на своя таен език.
— Издател ли сте? Или сте били издател, г-н Кавендиш?
— Още съм. Офисът ми е в Хеймаркет.
— Тогава — попита разсъдливо Ърни — какво търсиш тук?
Ето това беше въпросът. Разказах им неправдоподобните си приключения до този момент. Ърни и Вероника слушаха така, както правят разумните, внимателни възрастни. Г-н Мийкс задряма. Стигнах до удара си, когато някакъв крясък отвън ме прекъсна. Предположих, че някой от Неумрелите е получил пристъп, но надзърнах през ключалката и видях, че шофьорът на червения като Юпитер „Рейндж Роувър“ крещи по мобилния си телефон:
— Защо да си правя труда? — лицето му изразяваше отчаяние. — Тя витае в облаците! Мисли си, че сме 1966! Не, не се преструва. Ти ще се изпуснеш ли в гащите за единия майтап? Не, не е. Взе ме за първия си съпруг. Каза, че нямала синове… А ти ми разправяш, че било Едипов комплекс… Да, пак й го обясних. Три пъти… Подробно, да. Ела се пробвай ти, щом мислиш, че можеш по-добре… Е, и нея никога не я било грижа за мен. Само че донеси парфюм… Не, за себе си. Тя смърди… На какво друго да смърди? Грижат се, разбира се, но не могат да насмогнат, то просто… тече през цялото време.