Той се качи в рейнджроувъра си и с ръмжене отпраши по алеята. Хрумна ми да се втурна след него и да се промъкна през портата, преди да се е затворила, но после си спомних на колко години съм. И без това камерата щеше да ме заснеме и Уидърс щеше да ме прибере, преди да съм успял да стопирам някоя кола.
— Синът на г-жа Хочкис — каза Вероника. — Тя беше мила жена, но синът й — о, не. Човек не става собственик на половината закусвални за хамбургери в Лийдс и Шефийлд, като се държи мило. Семейството не е закъсало за пари.
Мини-Денхолм.
— Е, поне я посещава.
— И ето защо — в погледа на старата дама проблесна привлекателно дяволито пламъче. — Когато разбрала за плана му да я изпрати в къща „Аурора“, г-жа Хочкис натъпкала всички семейни бижута до едно в кутия за обувки и я заровила. Сега не може да си спомни къде или може, но не казва.
Ърни раздели между нас последните капки уиски.
— Най-много ме дразни, че този тип си оставя ключовете на таблото. Всеки път. В истинския свят никога няма да направи така. Но ние сме толкова немощни, толкова безобидни, че даже няма нужда да внимава, когато идва тук.
Реших, че няма да е в рамките на добрия тон да питам Ърни как изобщо е забелязал такова нещо. Този човек не е изрекъл и една излишна дума през живота си.
Започнах да ходя в котелното всеки ден. Запасите от уиски бяха непостоянни, но не можеше да се каже същото за компанията. Ролята на г-н Мийкс беше като на черен лабрадор в семейство с дългогодишен брак, в което децата са напуснали семейното гнездо. Ърни го биваше да подхвърля иронични забележки за живота и преживелиците си, както и неща от фолклора на къща „Аурора“, но фактическата му съпруга можеше да разговаря на почти всички теми на света. Вероника имаше богата колекция от снимки с автографи на недотам известни звезди. Беше достатъчно начетена, за да оцени литературното ми остроумие, но не толкова начетена, че да познава източниците ми. Харесвам такива жени. Можех да й кажа неща като „главната разлика между щастието и радостта е, че щастието е твърдо тяло, а радостта — течно“ и спокоен, че тя не познава Дж. Д. Селинджър, да се почувствам остроумен, очарователен и, да, дори млад. Усещах, че Ърни ме гледа как се перча, но какво толкова, мислех си. Няма лошо човек да пофлиртува.
Вероника и Ърни бяха хора, способни да оцеляват. Те ме предупреждаваха за опасностите в къща „Аурора“: как вонята на урина и дезинфектант, тътренето на Неумрелите, злобата на Ноукс, обслужването на обяд подменят представата за „нормално“. След като една тирания започне да се приема като нормална, казваше Вероника, победата й е сигурна.
Благодарение на нея аз здравата се стегнах. Оскубах космите в ноздрите си и взех назаем от Ърни боя за обувки. „Лъскай обувките си всяка вечер — казваше моят старец — и по нищо няма да отстъпваш на другите.“ Като погледна назад, осъзнавам, че Ърни е търпял кипренето ми, защото е знаел, че Вероника иска просто да ми угоди. Самият той не беше чел и един роман през живота си — „мен ако питаш, аз винаги съм си падал по радиото“, — но като го гледах как за пореден път вдъхва живот на викторианския котел, неизбежно се чувствах повърхностен. Вярно е, че от четене на много романи се ослепява.
Замислих първия си план за бягство — толкова прост, че даже не заслужава да се нарече така — сам. За това трябваше воля и мъничко кураж, но не и мозък. Нощно обаждане от телефона в кабинета на сестра Ноукс до телефонния секретар на издателство „Кавендиш“. Сигнал 808 до г-жа Латъм, чийто племенник здравеняк кара мощен „Форд Капри“. Те пристигат в къща „Аурора“, след заплахи и протести аз се качвам в колата, племенникът отпрашва. Това е. В нощта на 15 декември (струва ми се) се събудих в ранните часове на деня, облякох си халата и излязох в полутъмния коридор (откакто започнах да се правя на безобиден, престанаха да заключват вратата ми). Никакъв звук освен хъркане и шум от тръбите. Спомних си как Луиса Рей на Хилъри В. Хъш вървеше крадешком из сградата на „Суонеке 2“ (вижте ме как се разсейвам). Рецепцията изглеждаше безлюдна, но аз пропълзях като командос под нивото на бюрото и отново се изправих до вертикално положение — сериозно постижение. В кабинета на Ноукс не светеше. Натиснах дръжката на вратата и, да, тя поддаде. Вмъкнах се вътре. През процепа на вратата влизаше светлина точно колкото да различавам предметите. Вдигнах слушалката и набрах номера на издателство „Кавендиш“. Не се свързах с телефонния си секретар.