„Не можете да осъществите връзка с набрания номер. Затворете слушалката, проверете номера и опитайте отново.“
Отчаяние. Помислих си най-лошото: че братята Хогинс така безмилостно са опожарили офиса, че даже телефоните са се стопили. Опитах още веднъж — напразно. Единственият друг телефонен номер, който съумях да възстановя в паметта си след инсулта, беше следващата ми — и последна — надежда. След пет-шест настоятелни позвънявания снаха ми Джорджет отговори с игриво-сърдит тон, който — боже, боже — така добре познавах:
— Отдавна стана време за лягане, Астън.
— Джорджет, аз съм, Тимбо. Кажи на Дени да се обади, може ли?
— Астън! Какво те прихваща?
— Не е Астън, Джорджет! Тимбо е!
— Тогава дай ми пак Астън!
— Не познавам Астън! Слушай, трябва да повикаш Дени.
— Дени не може да се обади в момента.
Джорджет никога не е стояла с двата крака на земята, но сега сякаш беше яхнала дъгата.
— Пияна ли си?
— Само когато съм в приятен бар с хубава винена изба. Не понасям пъбовете.
— Не, слушай, аз съм Тимбо, деверът ти! Трябва да говоря с Денхолм.
— Звучиш като Тимбо. Тимбо? Ти ли си?
— Да, Джорджет, аз съм и ако това е…
— Много грубо беше от твоя страна да не дойдеш на погребението на родния си брат. Цялото семейство мисли така.
Подът се завъртя пред очите ми.
— Какво?
— Знаехме, че сте имали някои разногласия, но все пак…
Паднах.
— Джорджет, ти току-що каза, че Дени е мъртъв. Сериозно ли говореше?
— Разбира се! Да не ме мислиш за проклета откачалка?
— Кажи ми пак — загубих гласа си. — Дени… мъртъв ли е?
— Мислиш ли, че мога да си съчиня такова нещо?
Столът на сестра Ноукс изскърца предателски и мъчително.
— Как, Джорджет, за бога, как?
— Кой си ти? Сега е нощ! И въобще, кой се обажда? Астън, ти ли си?
Имах буца в гърлото.
— Тимбо.
— Е, под кой студен камък се кри досега?
— Виж, Джорджет. Как — изричането на думите направи факта още по-необратим — почина Дени?
— Хранеше безценните си шарани. Аз мажех крекери с патешки пастет за вечеря. Когато отидох да повикам Дени, той плуваше в езерото с лице надолу. Може да е стоял така ден или повече, не му бях бавачка, знаеш. Дикси му беше казал да намали солта, в семейството му има случаи на инфаркт. Виж, стига си заемал линията и дай на Астън да се обади.
— Слушай, кой е там сега? При теб?
— Само Дени.
— Но Дени е мъртъв!
— Знам! Стои в езерото с рибите от ужасно… вече от седмици. Как очакваш да го извадя от там? Слушай, Тимбо, бъди така добър, донеси ми кошница с храна или каквото и да е от „Фортнъм и Мейсънс“, можеш ли? Изядох всичките крекери, а всички дроздове изядоха трохите и сега нямам нищо за ядене освен храна за риби и сос „Къмбърланд“. Астън не се е обаждал, откакто взе колекцията от картини на Дени, за да я покаже на някакъв приятел оценител, а това беше преди… дни, по-скоро седмици. От газовата компания ни спряха газта и…
Очите ме заболяха от рязка светлина.
Уидърс изпълни рамката на вратата.
— Пак ли ти? Аз обезумях:
— Брат ми е починал! Мъртъв е, разбирате ли? Вкочанен, по дяволите! Снаха ми е луда и не знае какво да прави! Това е сериозен семеен проблем! Ако имате поне грам християнска съвест в проклетото си тяло, ще ми помогнете да оправя тази проклета, ужасна бъркотия!
Драги читателю, Уидърс видя в мен само истеричен затворник, който досажда с телефонни обаждания след полунощ. Той отмести с ритник стола от пътя си. Аз закрещях в телефонната слушалка:
— Джорджет, слушай ме, затворен съм в проклета пъклена лудница на име къща „Аурора“ в Хъл, запомни ли? Къща „Аурора“ в Хъл и, за Бога, прати някого да дойде и да ме измъкне…
Гигантски пръст прекъсна връзката. Нокътят му беше изкривен и оръфан.
Сестра Ноукс удари гонга за закуска, за да обяви начало на войната.