Не бях го предвидил, но какво от това?
— Добре, добре. Много се радвам.
— Значи се разбрахме. Началото на операцията е след три дни.
— Толкова скоро? Имате ли вече план?
Шотландецът подсмръкна, отвори капачката на термоса си и си наля силен черен чай.
— Да, може да се каже.
Планът на Ърни беше много рискована редица плочки от домино.
— Всяка стратегия за бягство — наставляваше ни той — трябва да е по-изобретателна от пазачите ни.
Тя беше изобретателна, да не кажа дръзка, но ако някоя плочка домино не предизвикаше падането на следващата, незабавното ни разкриване щеше да доведе до пагубни последици, особено ако страховитата теория на Ърни за насилствено тъпкане с медикаменти беше вярна. Сега, като погледна назад, се чудя на себе си как съм се съгласил да участвам. Мога само да предполагам, че чувството ми на признателност към приятелите ми за това, че отново ми говорят, и отчаяното ми желание да се измъкна от къща „Аурора“ — жив — са заглушили гласа на вродената ми предпазливост. Изборът падна на 28 декември, защото Ърни беше научил от Диърдри, че г-жа Джъд ще пренощува в Хъл заради някакви племенници и коледни пантомими.
— Разузнаването е основата — Ърни се тупна по носа.
Аз бих предпочел Уидърс или онази харпия Ноукс да ги няма, но Уидърс отсъстваше само през август, когато навестяваше майка си в Залива на Робин Худ, а Ърни смяташе г-жа Джъд за най-хладнокръвната от нашите тъмничари и следователно най-опасната.
Ден за начало на операцията. Явих се в стаята на Ърни трийсет минути след като в десет часа сложиха Неумрелите да си легнат.
— Последна възможност да се откажеш, ако мислиш, че не можеш да се справиш — каза ми хитрият шотландец.
— Никога не съм се отказвал от нищо през живота си — отвърнах аз, изричайки най-безочливата лъжа.
Ърни отвинти капака на вентилационния отвор и извади мобилния телефон на Диърдри от скривалището му.
— Ти имаш най-нафукания глас — уведоми ме той, когато разпределяше различните роли — и си изкарваш хляба с баламосване на хора по телефона.
Набрах номера на Джонс Хочкис, който Ърни беше преписал още преди месеци от телефонния тефтер на г-жа Хочкис.
Отсреща ми отговориха сънливо:
— К’во има?
— А, да, г-н Хочкис?
— На телефона? Вие кой сте?
Читателю, щеше да се гордееш с мен.
— Д-р Конуей, къща „Аурора“. Замествам д-р Върхоф.
— Боже мой, да не е станало нещо с майка ми?
— Опасявам се, че да, г-н Хочкис. Кураж, трябва да се подготвите. Не мисля, че тя ще доживее до сутринта.
— О! О?
Някаква жена до него попита:
— Кой е, Джонс?
— Божичко! Наистина ли?
— Наистина.
— Но какво… й е?
— Тежък плеврит.
— Плеврит?
Може би вживяването ми в ролята съвсем леко надхвърляше моята компетентност.
— Плевритът на Хийли никога не е изключен при жени на възрастта на майка ви, г-н Хочкис. Вижте, когато дойдете, ще обоснова диагнозата си. Майка ви пита за вас. Дал съм й двайсет милиграма, ъъъ, морфадин-50, така че не изпитва болка. Странното е, че постоянно говори за бижута. Все повтаря, отново и отново: „Трябва да кажа на Джонс, трябва да кажа на Джонс…“ Това говори ли ви нещо?
Мигът на истината.
Хвана се!
— Боже мой. Сигурен ли сте? Спомня ли си къде ги е сложила?
Жената до него каза:
— Какво? Какво?
— Явно е ужасно огорчена от това, че тези бижута са останали у семейството й.
— Разбира се, разбира се, но къде са те, докторе? Къде казва, че ги е скрила?
— Вижте, трябва да се връщам в стаята й, г-н Хочкис. Ще ви чакам на рецепцията в къща „Аурора“… Кога?
— Попитайте я къде… не, кажете й… Кажете на мама да… Вижте, доктор, ъъъ…
— Ъъъ… Конуей! Конуей.
— Д-р Конуей, може ли да доближите телефона до устата на майка ми?
— Аз съм лекар, не телефонна централа. Елате лично. Тогава ще може да ви каже.
— Кажете й… да се държи, докато пристигнем, за Бога. Кажете й… че Пипкинс много я обича. Ще дойда… до половин час.
Краят на началото. Ърни закопча чантата си.
— Добре се справи. Задръж телефона за всеки случай, ако се обади.