Джонс Хочкис започна да надушва нещо нередно, но как можеше да обвини тази мила старица в измама и заговор? Жена му го пришпори и го задърпа по коридора.
Отново седях зад волан на автомобил. Ърни качи скъпата си страдаща от артрит приятелка и неразумно количество кутии за шапки на задната седалка, после бързо зае мястото до шофьора. След като мадам X ме напусна, аз така и не смених колата, която тя взе, с нова, а през следващите години нещата не се развиха така, както се надявах. По дяволите, кой педал за какво беше? Газ, спирачка, съединител, огледало, мигач, скоростен лост. Посегнах към ключа на таблото.
— Какво чакаш? — попита Ърни.
Пръстите ми упорито не намираха ключ.
— Побързай, Тим, побързай!
— Няма ключ. Проклетия ключ го няма.
— Той винаги го оставя на таблото!
Пръстите ми упорито не го намираха.
— Жена му караше колата! Тя е взела ключовете! Проклетата женска е взела ключовете със себе си! Проклятие, мили ми свети Юда, какво ще правим сега?
Ърни огледа таблото, погледна в жабката, на пода.
— Не можеш ли да я запалиш без ключ? — гласът ми прозвуча отчаяно.
— Не се размеквай! — кресна той в отговор, докато човъркаше в пепелника.
Петата плочка от доминото беше здраво залепена във вертикално положение.
— Извинете ме — каза Вероника.
— Виж под сенника!
— Нищо, само проклета, проклета, проклета…
— Извинете ме — обади се Вероника, — това ключ от кола ли е?
Двамата с Ърни се обърнахме и при вида на секретния ключ в ръката й изревахме като стереоуредба:
— Неееееее!
Изревахме повторно, когато видяхме Уидърс да тича по оскъдно осветения нощен коридор откъм крилото на трапезарията, следван отблизо от двамата Хочкис.
— О — каза Вероника, — и този дебелият се появи…
Видяхме как Уидърс стигна до рецепцията. Погледна през стъклото право към мен и в съзнанието ми нахлу картина на ротвайлер, който разкъсва парцалена кукла с чертите на Тимъти Лангланд Кавендиш, мъж на възраст 65 3/4. Ърни заключи всички врати на колата, но как щеше да ни помогне това?
— Ами този?
Нима Вероника размахваше под носа ми ключ от кола? С логото на „Рейндж Роувър“ отгоре.
Ърни и аз изревахме:
— Даааааа!
Уидърс отвори със замах входната врата и прескочи стъпалата.
Пръстите ми престанаха да ме слушат и аз изпуснах ключа.
Уидърс се подхлъзна на замръзнала локва и полетя презглава.
Аз си ударих главата във волана и клаксонът изсвири.
Уидърс вече дърпаше заключената врата. В черепа ми избухваха болезнени фойерверки, докато пръстите ми шареха по таблото. Джонс Хочкис крещеше:
— Сваляйте мършавите си телеса от колата ми, иначе ще ви съдя — по дяволите, ще ви съдя така или иначе!
Уидърс блъскаше по прозореца ми с тояга — не, това беше юмрукът му; камъкът на пръстена на съпругата Хочкис одраска стъклото; ключът някак си влезе в ключалката за запалването, двигателят с ръмжене оживя, на таблото замигаха цветни светлини; Чет Бейкър пееше „Да се омитаме“; Уидърс висеше на вратата и блъскаше, двамата Хочкис стояха приведени на светлината от фаровете като грешници от картина на Ел Греко; включих рейнджроувъра на първа, но той по-скоро подскочи, отколкото помръдна, защото ръчната спирачка беше дръпната; къща „Аурора“ се озари като летяща чиния в „Близки срещи от третия вид“; аз пропъдих усещането, че съм преживявал същия този момент много пъти досега; освободих ръчната спирачка, бутнах Уидърс, минах на втора, семейство Хочкис не се давеха, но махаха с ръце като давещи се и потънаха, и ние излетяхме!
Подкарах колата покрай езерото в противоположна посока от портата, защото г-жа Хочкис беше оставила рейнджроувъра обърнат натам. Погледнах в огледалото — Уидърс и Хочкисови тичаха след нас като проклети командоси.
— Ще ги подмамя надалеч от портата — бързо заговорих на Ърни, — за да ти дам време да се справиш с ключалката. Колко ще ти трябва? Мисля, че ще имаш четирийсет и пет секунди.
Ърни не ме чу.
— Колко време ще ти трябва за ключалката?
— Ще се наложи да разбиеш портата.
— Какво?
— С хубав голям „Рейндж Роувър“ със скорост петдесет мили в час би трябвало да успееш.