— Какво? Нали каза, че можеш и насън да отключиш портата!
— Това сложно електрическо чудо? Няма начин!
— Нямаше да заключа Ноукс и да открадна кола, ако знаех, че не можеш да се справиш с ключалката!
— Да, точно така, ти си мекушав, затова трябваше да те окуража.
— Да ме окуражиш? — изкрещях аз, в еднаква степен уплашен, отчаян и ядосан.
Колата късаше храсталака и храсталакът й отвръщаше.
— Не е ли страшно вълнуващо? — възкликна Вероника.
Ърни заговори така, сякаш ставаше дума за труден за сглобяване предмет от „Направи си сам“.
— Ако централният прът не е забит много надълбоко, от удара портата просто ще се разлети на части.
— А ако е забит надълбоко?
Вероника започна да показва признаци на маниакална лудост.
— Тогава от удара ние ще се разлетим на части! Така че дай газ до дупка, г-н Кавендиш!
Портата полетя към нас — десет, осем, шест дължини на колата. От дълбините на тазовото ми дъно долетя гласът на баща ми: „Имаш ли и най-малката представа колко си загазил, момче?“. И аз се подчиних на баща си, да, подчиних му се и ударих спирачките. Мама изсъска в ухото ми: „По дяволите, мили ми Тимбо, какво имаш за губене?“. Мисълта, че съм натиснал не спирачките, а газта, беше последната, преди… две дължини, една, бам!
Вертикалните пръти станаха диагонални.
Портата изхвърча от пантите.
Сърцето ми подскачаше като с бънджи от гърлото до корема и обратно, и обратно, а рейнджроувърът се движеше на зигзаг по пътя, аз стисках червата си колкото сила имах, спирачките свистяха, но аз държах колата настрана от канавките, двигателят все така бръмчеше, предното стъкло беше все така здраво.
Внезапно спрях.
В лъчите светлина от предните фарове мъглата се сгъстяваше и разреждаше.
— Гордеем се с теб — каза Вероника, — нали, Ърнест?
— Да, скъпа, и още как! — Ърни ме плесна по гърба.
Чух как недалеч зад нас Уидърс сипе обвинения и ръмжи от ярост. Ърни свали прозореца и изкрещя към къща „Аурора“:
— Загубеня-я-я-я-я-я-як!
Аз отново докоснах педала за газта. Гумите зашумоляха по чакъла, двигателят се събуди и къща „Аурора“ изчезна в нощта. По дяволите, когато родителите ти умрат, те се заселват у теб.
— Пътна карта?
Ърни се ровеше в жабката. Дотук откритията му се ограничаваха със слънчеви очила и карамелени бонбони.
— Няма нужда. Запомнил съм нашия път. Познавам го като дланта си. Всяко бягство е девет десети логистика.
— По-добре да стоим настрана от магистралите. В днешно време там има камери и какво ли не.
Аз се замислих над смяната на кариерата си — от издател на крадец на коли.
— Знам.
Вероника се преобрази в г-н Мийкс — блестящо:
— Аз знам! Аз знам!
Казах й, че преобразяването й е невероятно точно.
Пауза.
— Нищо не съм казала.
Ърни се обърна и изкрещя от учудване. Когато погледнах в огледалото и видях г-н Мийкс да се тресе в най-задната част на колата, за малко да изляза от пътя.
— Как… — започнах аз. — Кога… Кой…
— Г-н Мийкс! — изгука Вероника. — Каква приятна изненада.
— Изненада ли? — попитах. — Той е нарушил законите на проклетата физика!
— Тук едва ли ще можем да направим обратен завой и да се върнем в Хъл — заяви Ърни, — а е прекалено студено, за да го свалим от колата. До сутринта ще е станал на ледена висулка.
— Ние избягахме от къща „Аурора“, г-н Мийкс — обясни му Вероника.
— Аз знам! — извика като в опиянение старото магаре. — Аз знам.
— Един за всички и всички за един, нали?
Г-н Мийкс се заливаше от смях, смучеше бонбони и си тананикаше „Британските гренадири“, докато рейнджроувърът унищожаваше една след друга милите в посока север.
Предните фарове осветиха табела с надпис: „МОЛЯ, КАРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО В ТОУИК КРОС“. Ърни беше отбелязал това място на пътната ни карта голям червен X и сега разбирах причината: денонощна бензиностанция, обслужваща първокласен път, в съседство с кръчма на име „Обесената хрътка“. Отдавна беше минало полунощ, но вътре още светеше.
— Паркирай пред бара. Аз ще отида да взема бидон бензин, така никой няма да ни забележи. После предлагам да пийнем набързо по една бира, за да отпразнуваме добре свършената работа. Глупавият Джонс е оставил якето си в колата, а в якето — тра-ла-ла — Ърни показа портфейл с големината на моето куфарче. — Сигурен съм, че може да ни почерпи по едно.