— Аз знам! — възкликна ентусиазиран г-н Мийкс. — Знам!
— „Драмбуи“ и сода — реши Вероника — ще ми дойдат добре.
Ърни се върна след пет минути с бидона.
— Никакви грижи.
Той наля бензина в резервоара, после четиримата тръгнахме през паркинга към „Обесената хрътка“.
— Свежа нощ — отбеляза Ърни и предложи на Вероника да го хване подръка.
Беше дяволски студено и аз не можех да спра да треперя.
— Красива луна, Ърнест — добави тя и пъхна ръка под неговата. — Каква великолепна нощ за бягство! — Вероника се изкиска като шестнайсетгодишна.
Аз затворих в сандъка стария си демон — ревността. Г-н Мийкс залиташе, затова аз го заведох до вратата, където черна дъска рекламираше „Големия мач!“. Вътре в топлата пещера тълпа посетители гледаше по телевизията футболен мач в далечен флуоресцентен часови пояс. В осемдесет и първата минута Шотландия водеше с един гол пред Англия. Никой даже не ни забеляза. Англия да играе с Шотландия в чужбина в разгара на зимата — нима пак бе дошло време за Световната купа? Чувствах се като проклетия Рип ван Уинкъл.
Аз не съм любител на баровете с телевизори, но поне нямаше бумкаща отровна музика, а и тази вечер свободата беше най-сладкото питие. Едно овчарско куче ни направи място на пейката до камината. Ърни поръча напитките, защото, както каза, моето произношение било прекалено южняшко и някой можел да се изплюе в чашата ми. Поръчах си двойно уиски „Килмагун“ и най-скъпата пура, която се предлагаше в бара, Вероника си поръча ликьор „Драмбуи“ и сода, г-н Мийкс — джинджифилова бира, а Ърни — наливна горчива на име „Гневен кучи син“. Барманът не сваляше очи от телевизора — сипа ни питиетата, като използваше само осезанието си. Точно когато се настанихме в една ниша, през бара премина циклон на отчаяние. Беше отсъдена дузпа за Англия. Фанатичен гняв наелектризира публиката.
— Искам да погледна пътя. Ърни, дай ми картата, ако обичаш.
— Ти я взе последен.
— О, сигурно е…
В стаята ми. Едър план, господин режисьор Ларс, покажи максимално отблизо Кавендиш, осъзнал съдбоносната си грешка. Бях оставил картата на леглото си. За сестра Ноукс. С нашия маршрут, отбелязан с флумастер.
— В колата… О, боже. Мисля, че трябва да допиваме и да ставаме.
— Но ние току-що седнахме.
Аз преглътнах с усилие.
— Относно, ъъъ, картата…
Погледнах часовника си и запресмятах разстоянията и скоростта.
Ърни започна да загрява.
— Какво за картата?
Отговорът ми потъна сред възгласи на племенна скръб. Англия изравни. И точно в този момент — не се шегувам — вътре надзърна Уидърс. Гестаповските му очи се спряха върху нас. Не изглеждаше радостен. Зад него се показа Джонс Хочкис, видя ни и истински ни се зарадва. Бръкна за мобилния си телефон, за да повика своите ангели на отмъщението. Трети здравеняк с изцапан с масло комбинезон допълваше компанията, но, изглежда, сестра Ноукс засега беше успяла да убеди Джонс Хочкис да не намесва полицията. Така и никога не установих самоличността на омазания здравеняк, но щом ги видях, разбрах: играта свърши.
Вероника изпусна слаба въздишка.
— Толкова се надявах да видя — напевно произнесе тя — дивата планинска мащерка насред цъфналия пирен, а сега сбогом, мечта…
Очакваше ни дрогиран полуживот на ограничения и дневен ред. Кроткият г-н Мийкс кротко стана, за да тръгне с тъмничаря ни.
Изведнъж нададе библейски рев (Ларс, едър план, камерата тръгва от паркинга, минава през оживения бар и спира точно между прогнилите сливици на г-н Мийкс). Телевизионните зрители изоставиха разговорите си, разляха питиетата си и го погледнаха. Дори Уидърс замръзна на място. Осемдесетгодишният старец скочи на бара като Фред Астер в разцвета на силите си и отправи следния вик за помощ към вселенското си братство:
— Има ли или няма тук ис-с-с-стински шотландци?
Цяло изречение! Ърни, Вероника и аз застинахме неподвижно като кефали.
Силен драматизъм. Никой не помръдваше.
Г-н Мийкс посочи Уидърс с костелив палец и произнесе следното древно проклятие:
— Тия ми ти анг-г-глийски пуяци погазват моите пр-р-ра-ва, д-д-дадени ми от Бога! Тия долно използват м-м-мене и мойте приятелчета и вие тря’а да ни п-п-помогнете!