Уидърс ни изръмжа:
— Елате кротко да си понесете наказанията.
Нашият надзирател показа южняшкия си английски нрав! Един рокер се надигна като Посейдон и кокалчетата на ръцете му изпукаха. До него застана някакъв кранист. После мъж с брадичка като перка на акула в костюм за хилядарка. После дървосекачка с белези, които говореха за професията й.
Загасиха телевизора.
Един планинец тихо се обади:
— Не бой се, чо’ече. Ний ня’а да те дадем.
Уидърс претегли положението и се подсмихна, сякаш казваше: „Я се осъзнайте!“.
— Тези хора са откраднали кола.
— Ти ченге ли си? — пристъпи напред дървосекачката.
— Дай да ти видя значката — приближи се кранистът.
— А, ти си няк’ъв лайнар, човече — отсече Посейдон.
Ако те бяха запазили хладнокръвие, може би щяхме да загубим, но Джонс Хочкис си вкара фатален автогол. Като видя, че пътят му е преграден с щека за билярд, той си изля нервите с думите:
— Я виж какво, проклет мърляч, заври си проклетата поличка в…
Един от зъбите му цопна в уискито ми на петнайсет крачки от мястото на удара (извадих зъба, за да го запазя като доказателство за това невероятно твърдение, иначе никой никога няма да ми повярва). Уидърс хвана и прекърши китката на насочената към него ръка, метна един дребен нападател през билярдната маса, но великанът беше един, а разгневените му врагове — легион. О, последвалата сцена приличаше на битката при Трафалгар. Трябва да призная, че не ми беше съвсем неприятно да гледам как бият бияча, но когато Уидърс падна на пода и отгоре му се посипаха обезобразяващи удари, аз предложих тактично да се оттеглим от полесражението към взетия назаем автомобил. Излязохме през задния вход и се втурнахме към ветровития паркинг с всичката бързина, на която бяха способни краката ни, чиято обща възраст значително надхвърляше три века. Аз подкарах колата. На север.
Къде ще свърши всичко това — не знам.
Отлично, драги ми читателю, щом си ме изтърпял дотук, заслужаваш епилог. Моята зловеща участ завърши в този безупречен пансион в Единбург, чиято съдържателка е дискретна вдовица от о-в Ман. След боя в „Обесената хрътка“ ние, четирима разбойници, отидохме в Глазгоу, където Ърни познава сговорчив полицай, който може да се погрижи за колата на Хочкис. Тук пътищата ни се разделиха. Ърни, Вероника и г-н Мийкс ми помахаха за сбогом на гарата. Ърни обеща да поеме вината върху себе си, ако ръката на закона някога ни застигне, защото е прекалено стар, за да го съдят, което е много цивилизовано от негова страна. Двамата с Вероника се запътиха към Хебридските острови, където братовчед на Ърни, свещеник и момче за всичко, поддържа занемарените градини на руски мафиоти и германски ентусиасти с интерес към гаелския език. Аз редовно отправям светски молитви за тяхното благополучие. По идея трябваше да оставят г-н Мийкс пред някоя градска библиотека с табела: „Моля ви, погрижете се за тази мечка“; но подозирам, че Ърни и Вероника ще го вземат със себе си. След пристигането си при вдовицата от остров Ман аз спах под одеялото си от гъши пух като крал Артур на Острова на блажените. Защо тутакси не се качих на първия влак за Лондон? Още не знам със сигурност. Може би съм си спомнил забележката на Денхолм за живота оттатък М25. Никога няма да узная каква роля е изиграл брат ми в моето пленничество, но беше прав — Лондон чернее на картата на Англия като стомашен полип. По-нагоре от него има цяла страна.
В библиотеката потърсих домашния телефон на г-жа Латъм. Нашата телефонна среща беше трогателен момент. Разбира се, г-жа Латъм овладя вълнението си, като ме нахока, а после ме осведоми за събитията от седмиците на моето отсъствие. Когато не съм отишъл навреме за кастрирането си в три часа, хидрата Хогинс изтърбушила офиса, но годините финансово балансиране на ръба се оказали много полезни на моята непоклатима опора. Тя заснела цялата вандалщина с малка видеокамера, която взела от племенника си. Така усмирила братята Хогинс: „Стойте настрана от Тимъти Кавендиш — предупредила ги г-жа Латъм, — иначе този запис ще се появи в интернет и всичките ви гаранции ще прераснат в ефективни присъди“. По този начин ги принудила да приемат справедливо предложение за дял от бъдещите хонорари (подозирам, че те тайно са се възхитили от хладнокръвието на моя женски булдог). Управата на сградата използвала изчезването ми — и потрошаването на офиса ми — като предлог да ни изхвърли. Докато пиша тези редове, бившият ми офис се превръща в „Хард Рок Кафе“ за американци с носталгия по дома. Понастоящем издателство „Кавендиш“ се ръководи от къща, която е собственост на преселилия се в Танжер по-голям племенник на секретарката ми. А сега най-хубавата новина: едно холивудско студио поиска правата за заснемане на филм по „Набито канче“ срещу абсурдна сума, голяма колкото многоцифрен баркод. Много от парите ще отидат при братята Хогинс, но за пръв път от двайсет и две годишна възраст насам аз съм богат.