Г-жа Латъм се оправи с кредитните ми карти и т.н. и сега аз чертая бъдещето на подложки за бирени халби като Чърчил и Сталин в Ялта, и трябва да призная, че бъдещето не изглежда никак зле. Трябва да платя на някой гладен писател наемник да превърне бележките, които четеш сега, в мой собствен филмов сценарий. О, по дяволите, щом Дърмът Хогинс Чистача може да напише бестселър, по който ще се снима филм, защо пък Тимъти Кавендиш Възкръсналия да не може? Вкарвам в книгата сестра Ноукс, пращам я на подсъдимата скамейка и оттам на дръвника. Жената беше искрена — повечето фанатици са такива, — но това не я правеше по-малко опасна, затова тя трябва да се назове по име и опозори. Към дребния проблем с взетата под наем кола на Джонс Хочкинс трябва да се подходи деликатно, но по-миризливата риба вече е опържена. Г-жа Латъм се свърза по имейл с Хилъри В. Хъш, за да съобщи за интереса ни към „Периоди на полуразпад“, и само преди час пощальонът донесе втората част. Вътре имаше снимка и се оказва, че В. е съкратено от „Винсънт“! И какъв дебелак! Самият аз не съм фиданка, но Хилъри има талия, с която ще запълни не две, а три места в самолет втора класа. Ще разузная дали Луиса Рей е още жива, щом седна в някой ъгъл в „Подсвиркващия храст“, фактическия ми офис, затънтена таверна, подобна на корабокруширал галеон, където Мария, кралицата на Шотландия, повикала на помощ дявола. Съдържателят, чиито двойни уискита са като четворните в завладяния от администратори Лондиниум, се кълне, че редовно вижда Нейно клето величество. Ин вино веритас.
Това е кажи-речи всичко. Средната възраст отмина, но поведението, не възрастта, причислява човек към редовете на Неумрелите или предлага спасение. Царството на младите е обитавано от много Неумрели души. Те сноват насам-натам и затова няколко десетилетия вътрешното им загниване остава незабелязано, нищо повече. Отвън по сивите покриви и гранитните стени се сипят едри снежинки. И аз като Солженицин, който работи във Върмонт, ще се трудя с пот на челото в изгнание, далеч от града, към който принадлежа до мозъка на костите си.
Една ослепителна залязваща вечер и аз като Солженицин ще се завърна.
Периоди на полуразпад
Първата загадка на Луиса Рей
40
Черното море нахлува с бучене. Студените вълни зашеметяват и съживяват сетивата на Луиса. Задницата на фолксвагена й се е врязала във водата под 45° и седалката е предпазила гръбнака й, но сега колата се обръща с покрива надолу. Луиса увисва на предпазния си колан на сантиметри от предното стъкло. Морската вода притиска главата й. „Излизай или ще умреш тук.“ Луиса се паникьосва, поема голяма глътка вода в дробовете си, с мъка се добира до въздушен джоб и кашля. „Разкопчай този колан.“ Тя се извърта, прегъва се надве и стига до закопчалката на колана. „Натисни бутона.“ Не щраква. „Тежестта ти му пречи да се освободи.“ Колата прави полусалто, потъва по-надълбоко и огромен въздушен мехур с формата на калмар полита с драматичен звук нагоре. Дрехите на Луиса са издути, тежки и лепнат за тялото й. Луиса паникьосана блъсва бутона и коланът се освобождава. „Още въздух.“ Тя намира въздушен джоб, заседнал под стъклото, зад което чернее вода. Натискът на морето затръшва вратата. „Отвори прозореца.“ Той се смъква до половината и заяжда — там, където винаги заяжда. Луиса се извърта и промушва през процепа главата, раменете и тялото си. В главата й изникват три думи.
„Докладът на Сиксмит!“
Тя се вмъква обратно в потъващата кола. „Нищичко не виждам. Найлонов чувал. Пъхнат под седалката.“ Намърдва се в тясното пространство… „Тук е.“ Дърпа, както се дърпа чувал с камъни. Измъква се с краката напред през процепа на прозореца, но докладът е прекалено обемист. Потъващата кола тегли Луиса надолу. Дробовете вече я болят. Прогизналите листове хартия тежат четворно повече. Найлоновият чувал минава през прозореца, но докато рита и го дърпа, Луиса усеща как пакетът олеква. Стотици страници се изплъзват от млечнобялата папка и с въртеливо движение поемат накъдето ги носи морето, завъртат се около нея като игралните карти в „Алиса“. Тя с ритане се освобождава от обувките си. Дробовете й пищят, ругаят, молят се. Всеки удар на пулса кънти мощно в ушите й. „Накъде е нагоре?“ Водата е прекалено мътна, за да се разбере. „Нагоре е надалеч от колата.“ Дробовете й всеки момент ще откажат. „Къде е колата?“ Луиса осъзнава, че е платила за доклада на Сиксмит с живота си.