— На Милтън бих поверила живота си — отговаря Хестър.
44
Милтън влиза в оплютия от мухи смесен магазин, който обслужва къмпинга, паркинга с караваните, посетителите на плажа, потока от коли към Суонеке и пръснатите наоколо отдалечени къщи. От радиото зад тезгяха се носи песен на „Ийгълс“. Милтън пуска монета от десет цента в телефона, оглежда се да види дали стените нямат уши и набира наизустен номер. От охладителните кули на Суонеке като духове от бутилка изскачат кълбета водна пара. Редици електрически стълбове маршируват на север към Буенас Йербас и на юг към Лос Анджелис. „Странно — размишлява Милтън. — Власт, време, гравитация, любов. Ония сили, които наистина не можеш пребори, са все невидими.“ Отсреща някой вдига телефона.
— Да?
— Ало, Нейпиър? Аз съм. Слушай, за онази жена на име Луиса Рей. Ами ако предположим, че не е? Ако още се разхожда, яде сладолед и плаща сметки за тока? Дали си готов да платиш, за да разбереш къде е? Така ли? Колко? Не, ти кажи цена. Добре, удвои я… Не? Драго ми беше да си поговорим, Нейпиър, трябва да вървя и… — Милтън се подсмихва. — На същата сметка до един работен ден, ако обичаш. Точно така. Какво? Не, никой друг не я е виждал, само лудата Ван Зант. Не. Спомена за него, само че той е на дъното на големия син океан. Съвсем сигурно. Храна за рибите. Разбира се, че не, моите сведения са само за твоите уши… Аха, ще я закарам в апартамента й, после тя отива при майка си… Добре, ще го удължа до един час. На същата сметка, както винаги. До един работен ден.
45
Луиса отваря входната врата и я връхлитат шумът от неделния мач и мирис на пуканки.
— Кога съм ти разрешавала да пържиш олио? — провиква се тя към Хавиер. — Защо всички щори са спуснати?
Хавиер се втурва усмихнат по коридора.
— Здрасти, Луиса! Чичо ти Джо направи пуканките. Гледаме „Джайънтс“ срещу „Доджърс“. Защо си облечена като стара жена?
Луиса чувства как й прилошава.
— Ела тук. Къде е той?
Хавиер се подсмихва.
— На дивана ти! Какво има?
— Ела тук! Майка ти те вика.
— Тя работи извънредно в хотела.
— Луиса, не бях аз, там, на моста, не бях аз! — Джо Нейпиър изниква зад него с разперени ръце, сякаш успокоява подплашено животно. — Чуй ме…
Гласът на Луиса започва да трепери:
— Хави! Излез! Зад мен!
Нейпиър повишава тон:
— Изслушай ме…
„Да, аз разговарям със своя убиец.“
— Защо въобще трябва да те слушам, по дяволите?
— Аз съм единственият човек в „Сийборд“, който не иска смъртта ти! — спокойствието на Нейпиър го напуска. — На паркинга исках само да те предупредя! Помисли малко! Ако аз бях убиецът, щяхме ли сега изобщо да разговаряме? И то пред свидетели? Не излизай, за бога! Опасно е! Апартаментът ти може още да е под наблюдение. Затова съм пуснал щорите.
Хавиер гледа смаян. Луиса прегръща момчето, но не знае накъде е по-безопасно да се обърне.
— Какво търсиш тук?
Нейпиър отново се успокоява, но изглежда уморен и измъчен.
— Познавах баща ти, когато беше полицай. Денят на победата на пристанището Силваплана. Влез, Луиса. Седни.
46
Джо Нейпиър е предвидил, че съседското момче ще забави Луиса достатъчно, за да я накара да го изслуша. Не се гордее с това, че планът му е успял. Като човек, който повече наблюдава, отколкото говори, Нейпиър грижливо формулира изреченията си:
— През 1945 аз бях ченге с шестгодишен стаж в полицейския участък на Спиноза. Без награди, без черни точки. Обикновено ченге, не си пъхах носа, където не ми е работа, излизах с обикновено момиче, машинописка. На петнайсети август по радиото казаха, че японците са се предали, и Буенас Йербас стана един голям дансинг. Лееше се пиене, хвърчаха коли, гърмяха фойерверки, хората излизаха в почивка, даже шефовете им да не ги пускаха. Някъде към девет часа на нас с партньора ми ни се обадиха за избягал след катастрофа шофьор в корейския квартал. Обикновено не се занимавахме с тази част на града, но жертвата беше бяло хлапе и щяха да се появят роднини и въпроси. Бяхме на път за там, когато получихме сигнал Код 8 от баща ти — викаше всички налични коли на пристанището Силваплана. Имаше обаче неписано правило: който иска да напредне в службата, да не души около тази част на доковете. Там бяха складовете на мафията под чадъра на градската управа. На всичкото отгоре Лестър Рей — Нейпиър решава да не смекчава думите си — беше известен като праведното ченге от 10-и участък, същински трън в задника. Само че двама полицаи бяха убити, а тогава играта става друга. Можеше някой приятел да лежи в локва кръв на асфалта. Затова дадохме газ и стигнахме на пристанището малко след друга кола от Спиноза — Брозман и Харкинс. Отначало не видяхме нищо. Нямаше ни Лестър Рей, ни патрулка. Светлините на доковете бяха угасени. Подкарахме колата между две стени от товарни контейнери, свихме в един двор, където някакви хора товареха военен камион. Помислих си, че сме попаднали в друга част на доковете, когато забелязах с каква бързина, колко усърдно работят. Неясно защо, след като цял народ празнуваше. После ни връхлетя порой от куршуми и всичко ни стана ясно. Брозман и Харкинс спряха първата вълна — засвистяха спирачки, из въздуха полетяха стъкла, колата ни се блъсна в тяхната, аз и партньорът ми се изтърколихме от нея и се скрихме зад купчина метални тръби. Клаксонът на Брозман пищеше, не спираше, а те не излизаха. Още куршуми се посипаха отгоре ни и аз направо се насрах — бях станал ченге, за да избегна военните действия. Партньорът ми почна да стреля. Аз последвах примера му, но шансовете ни да улучим нещо бяха почти нулеви. Да ти кажа честно, зарадвах се, като тръгна камионът. Какъвто бях глупак, рано изскочих от скривалището си — исках да видя регистрационния номер — езикът на Нейпиър започва да го боли. — Тогава стана всичко. От другия край на двора насреща ми с викове се втурна някакъв човек. Стрелях по него. Не улучих — най-щастливият пропуск в живота ми, а и в твоя, Луиса, защото ако бях застрелял баща ти, сега нямаше да те има. Лестър Рей тичаше и сочеше зад гърба ми, после ритна нещо изхвърлено от каросерията на камиона, което се търкаляше към мен. Изведнъж почувствах как ме обгаря ослепителна светлина, как шумът пронизва главата ми и в задника ми се забива болезнена игла. Останах да лежа там, където паднах, докато санитарите не ме пренесоха в кола на бърза помощ.