— Всеки трябва да умее да борави с оръжие.
— Да, затова моргите са препълнени с такива, които умеят. Бил Смоук няма любезно да ме изчака да извадя пистолета от чантата си, нали? Единственият ми начин да се измъкна е да събера доказателства и да раздухам цялата афера така, че след това вече ще е безсмислено да ме убиват.
— Подценяваш дребнавата слабост на човека към отмъщение.
— Защо се тревожиш толкова за мен? Вече плати дълга си към баща ми. Сега съвестта ти е чиста.
Нейпиър мрачно въздиша и разбира, че нищо повече не може да направи.
— Беше ми приятно да гледаме мача, Хави.
— Ти си лъжец — отговаря момчето.
— Излъгах, да, но това не ме прави лъжец. Да лъжеш е лошо, но когато светът се завърти на обратно, малкото лошо може да стане голямо добро.
— В това няма смисъл.
— Напълно прав си, няма, но все пак е вярно.
Джо Нейпиър сам си отключва вратата.
Хавиер е сърдит и на Луиса.
— И ти ми се караш, че рискувам живота си, като прескачам от един балкон на друг?
47
Стъпките на Луиса и Хавиер отекват на стълбището. Момчето наднича през парапета. Надолу етажите се смаляват като извивките на раковина. Духа вятър, от който му се завива свят, не му достига въздух и му прималява. Същото е и като погледне нагоре.
— Ако можеше да надникнеш в бъдещето — пита той, — щеше ли да го направиш?
Луиса нарамва чантата си.
— Зависи дали бих могла да го променя или не.
— Представи си, че можеш. Да кажем, виждаш, че на втория етаж ще ни отвлекат комунистически шпиони, затова слизаш с асансьора на партера.
— Ами ако шпионите извикат асансьора и решат да отвлекат когото намерят вътре? Ако опитвайки се да промениш бъдещето, всъщност предизвикваш събитията в него?
— Ако наистина можеш да виждаш в бъдещето, както виждаш края на 16 улица от покрива на магазин „Килрой“, значи то е вече там. Щом е вече там, значи нищо не можеш да промениш.
— Да, но това, което се намира в края на 16 улица, не е резултат от нещо направено от теб. То е относително трайно установено от проектанти, архитекти, дизайнери, освен ако някой не взриви сграда или нещо такова. Онова, което ще стане след минута, е резултат от нещата, направени от теб.
— Тогава какъв е отговорът? Можеш ли да промениш бъдещето или не?
„Може би отговорът не е функция на метафизиката, а просто на властта.“
— Това е голямо неизвестно, Хави.
Те слизат на партера. Минават покрай телевизора на Малкълм, на който се мяркат роботизираните бицепси на „Човек за шест милиона долара“.
— Довиждане, Луиса.
— Не напускам града завинаги, Хави.
По инициатива на момчето двамата се ръкуват. Този жест изненадва Луиса: струва й се официален, окончателен и интимен.
48
Старинният сребърен часовник в дома на Джудит Рей в Юингсвил удря един часа на обяд. Бил Смоук разговаря с жената на един финансист.
— Тази къща винаги събужда в мен демона на завистта — доверява му петдесетгодишната отрупана с бижута жена, — тя е копие на творба на Франк Лойд Райт. Оригиналът се намира в покрайнините на Салем, струва ми се.
Жената стои прекалено близо до него. „Ти приличаш на шибана вещица от покрайнините на Салем, която се е развихрила в «Тифани»“ — мисли си Бил Смоук и казва:
— Ама наистина ли?
Прислужниците латиноамериканки, осигурени от фирмата за кетъринг, обикалят с подноси с храна сред гостите, които до един са бели. Върху ленените салфетки, сгънати във формата на лебеди, стоят табелки с имената на поканените.
— Онзи дъб с побелели листа на поляната отпред сигурно е тук още от построяването на испанските мисии — казва жената на финансиста, — не мислите ли?
— Несъмнено. Дъбовете живеят шестстотин години. Двеста години растат, двеста години живеят, двеста години умират.
Бил Смоук вижда как Луиса влиза в разкошната стая и вторият й баща я целува по двете бузи. „Какво искам от теб, Луиса Рей?“ Една гостенка на същата възраст като нея я прегръща.
— Луиса! Не сме се виждали от три-четири години! — при по-внимателно вглеждане очарователната гостенка е недоброжелателна и натрапчиво любопитна. — Вярно ли е, че още не си омъжена?
— Категорично не съм — бодро отвръща Луиса. — А ти?