— Тази музика ми е позната — казва тя на продавача в магазина, след като той я пита дали е добре. — Какво е това, по дяволите?
— Извинявам се, специална поръчка е, не е за продан. Всъщност не биваше да я пускам.
— А-ха.
„Всяко нещо по реда си.“
— Аз ви се обадих миналата седмица. Казвам се Рей, Луиса Рей. Обещахте да ми намерите рядък запис на творба на Робърт Фробишър, секстета „Облакът атлас“. Но да оставим това. Трябва ми и тази музика. Трябва ми. Знаете как е. Каква е тя?
Продавачът протяга ръце, сякаш за да му сложат белезници.
— Секстетът „Облакът атлас“ от Робърт Фробишър. Пуснах го, за да се уверя, че плочата не е надраскана. Ох, излъгах. Пуснах го, защото съм роб на любопитството си. Не е Делиус, нали? Не знам защо компаниите не финансират записи на такива съкровища, това е престъпление. Радвам се да ви съобщя, че записът на плочата ви е в идеално състояние.
— Къде съм го чувала?
Младият мъж свива рамене.
— В Северна Америка сигурно се броят на пръсти.
— Но музиката ми е позната. Казвам ви, позната ми е.
54
Когато Луиса се връща в редакцията, Нанси О’Хейгън говори въодушевено по телефона:
— Шърл? Шърл! Нанси е. Слушай, все пак може да прекараме Коледа под сянката на Сфинкса. Новият собственик е „Транс Вижън“ ООД — тя повишава тон: — „Транс Вижън“ ООД… И аз не съм, но… — О’Хейгън добавя по-тихо: — Току-що говорих с Огилви, да, стария шеф, той е в новия управителен съвет. Но слушай сега, аз се обаждам, за да ти кажа, че работата ми е сигурна! — тя развълнувано кимва на Луиса. — Да, почти няма съкратени, затова се обади на Джанин и й кажи, че ще прекара Коледа сама с малките си чудовища Йети.
— Луиса! — вика я Грелш от вратата на кабинета си. — Г-н Огилви те очаква.
К.П. Огилви е заел авторитетния стол на Дом Грелш и е изпъдил редактора на обикновена пластмасова табуретка. На живо собственикът на „Далекоглед“ напомня на Луиса за една стоманена гравюра. Портрет на съдия от Дивия запад.
— Няма как по-любезно да го кажа — започва той, — затова ще говоря направо. Уволнена сте. По нареждане на новия собственик — Огилви млъква.
Луиса вижда как новината рикошира в нея. „Не, не може да се сравни с това да те блъснат от мост в морето по тъмно.“ Грелш не смее да я погледне в очите.
— Имам договор.
— Че кой няма? Уволнена сте!
— Аз ли съм единственият щатен журналист, който е предизвикал неодобрението на новите ви господари?
— Така изглежда — долната челюст на К.П. Огилви трепва.
— Мисля, че е редно да попитам: защо аз?
— Собствениците наемат, уволняват и решават кое е редно. Когато купувач предложи пакет от спасителни мерки като този, който предложиха „Транс Вижън“, човек не тръгва да дотяга с дребни въпросчета.
— „Дребно въпросче“. Може ли да го гравирате върху златния ми часовник?
Дом Грелш се върти на табуретката си.
— Г-н Огилви, мисля, че Луиса има право да получи някакво обяснение.
— Тогава да отиде да пита „Транс Вижън“. Може лицето й да не се вписва във визията им за „Далекоглед“. Твърде радикално. Твърде феминистко. Твърде скучно. Твърде нахално.
„Той се мъчи да ми хвърли прах в очите.“
— Бих искала да попитам „Транс Вижън“ за много неща. Къде е седалището им?
— Някъде на изток. Но не ми се вярва, че някой ще ви приеме.
— Някъде на изток. Кои са новите членове на управителния съвет?
— Вие сте уволнена, не назначена за следовател.
— Само още един въпрос, г-н Огилви. За трите прекрасни години безупречна работа ми дължите последен отговор: каква е връзката между „Транс Вижън“ и „Сийборд Пауър“?
Дом Грелш наостря уши. Огилви се колебае за част от секундата, след което избухва:
— Чакат ме още много задачи. Ще ви платим до края на месеца, няма нужда да идвате на работа. Благодаря ви и довиждане.
„Избухва този — мисли си Луиса, — който има гузна съвест.“
55
„Животът е хубав.“ Джо Нейпиър превключва джипа си на автоматичен контрол на скоростта. „Сийборд Пауър“, трудовата му биография, Марго Роукър и Луиса Рей се отдалечават в миналото му със сто и двайсет километра в час. „Животът е прекрасен.“ Два часа го делят от дървеното му бунгало в планините Санто Кристо. Ако не е много уморен след пътуването, може да улови някой сом за вечеря. Поглежда в огледалото: вече два-три километра сребрист крайслер се движи на сто метра зад него, но сега го изпреварва и се изгубва в далечината. „Успокой се — казва си Нейпиър, — нали се измъкна.“ Нещо в джипа му подрънква. Три часът — следобедът достига златния си пик. Магистралата върви покрай реката километър след километър, като леко се изкачва. „През последните трийсет години тези затънтени места погрозняха, но има ли място, което не е?“ От двете страни жилищни комплекси колонизират изравнените от булдозери тераси. „Цял живот ми трябваше, за да се измъкна.“ Буенас Йербас се смалява до разплуто петно на очертания от крайбрежието хоризонт в огледалото за задно виждане. „Не можеш да попречиш на дъщерята на Лестър да се прави на «Жената чудо». Ти направи каквото можа. Остави я. Тя не е дете.“ Нейпиър прехвърля вълните на радиото, но навсякъде мъже пеят като жени и жени пеят като мъже, докато накрая попада на непретенциозно кънтри радио, по което звучи „Всички ми говорят“. Мили е музикалната половинка в тяхното семейство. Нейпиър си спомня вечерта, когато я вижда за пръв път: тя свири на цигулка в „Дивия Оукъм Хоукъм и неговите краварки на пясъка“. Погледите, които си разменят музикантите, когато музиката се лее без усилие — това иска той от Мили, тази интимност, и много скоро те се влюбват един в друг. „Луиса Рей е в голяма степен дете и ти го знаеш.“ Нейпиър свива в изход осемнайсет и поема по стария път на златотърсачите нагоре към Копърлайн. „Това дрънчене не престава.“ Тук есента е облизала дърветата по склона. Пътят минава през стесняваща се клисура под древни борове и се изгубва там, където залязва слънцето.