Нейпиър е пристигнал ненадейно, не може да си спомни и една мисъл от последния час. Спира пред бакалията на Копърлайн, загася двигателя и се измъква от джипа. „Чуваш ли това ромолене? Изгубената река.“ Това му напомня, че Копърлайн не е Буенас Йербас и той отключва джипа си. Съдържателят поздравява посетителя по име, за шест минути му разказва клюките от последните шест месеца и пита дали Нейпиър е на почивка до края на седмицата.
— Сега съм на постоянна почивка. Предложиха ми по-ранно… — той никога досега не е използвал тази дума за себе си — пенсиониране. Дойде ми като изстрел.
Съдържателят го измерва с всевиждащ поглед.
— Честване при Дуейн довечера? Или опело при Дуейн утре?
— Нека да е в петък. По малко и от двете. Предимно честване. Искам да прекарам първата си свободна седмица в бунгалото на спокойствие, не размазан и пиян под някоя от масите при Дуейн.
Нейпиър плаща за покупките и излиза, обзет от внезапно желание да остане сам в бунгалото си. Гумите на джипа хрущят по каменистата горска пътека. Фаровете му осветяват девствената гора на ярки бягащи петна.
„Ето“. Нейпиър отново чува Изгубената река. Спомня си първия път, когато е довел Мили в бунгалото, построено от него, братята му и баща му. Сега от всички е останал само той. В онази нощ двамата излизат да се къпят голи. Идеята е нейна. Горският залез изпълва дробовете и главата му. Няма телефони, няма монитори за наблюдение, няма даже телевизор, няма проверки на документи, няма „неофициални“ срещи на охраната в звукоизолирания кабинет на президента. Никога вече. Пенсионираният бивш охранител оглежда катинара на вратата за следи от взлом, преди да отвори капаците на прозорците. „Отпусни се, за бога. «Сийборд» те пуснаха да си вървиш, свободен си, няма ограничения, няма връщане назад.“
Въпреки всичко той влиза в бунгалото с 38-калибровия си пистолет в ръка. „Виждаш ли? Няма никой.“ Нейпиър запалва огън, приготвя си боб с наденици и печени картофи на жар. Две бири. Дълго, дълго пикаене отвън. Искрящият Млечен път. Дълбок, дълбок сън.
„Отново буден.“ С пресъхнало гърло, с подут от бирата пикочен мехур. „Вече за пети или за шести път?“ Тази нощ звуците в гората не приспиват Нейпиър, а гъделичкат усещането му за доволство от живота. Спирачки на кола? „Писък на сова.“ Пукане на съчки? „Плъх, планинска яребица, не знам, в гората си, всичко може да е. Заспивай, Нейпиър.“ Вятърът. „Гласове под прозореца?“ Той се събужда и вижда пантера, легнала на покривната греда над леглото му; събужда се с вик, пантерата се оказва Бил Смоук с фенер в ръка, готов да цапардоса Нейпиър по главата; на покривната греда няма нищо. „Този път вали ли?“ Той се заслушва.