Подземен цех, в който тракат петстотин шевни машини. В лепкавата жега хвърчат текстилни нишки, които образуват нимб около голите крушки, окачени над главата на всяка шивачка. С бърза крачка и приведени, Луиса и Нейпиър тръгват по пътеката покрай стената. Там зашиват вътрешностите на безжизнени патета Доналд Дък и разпнати кучета Скуби Ду едно по едно, ред по ред, палета по палета. Всяка жена — латиноамериканка или китайка — не откъсва очи от иглата на шевната си машина, затова двамата не всяват особен смут.
„Но как да се измъкнем от тук?“
Нейпиър буквално се сблъсква с мексиканката от импровизираната приемна. Тя ги повежда по полузадръстен неосветен страничен коридор. Той се обръща към Луиса, като се мъчи да надвика металното тракане, и погледът му казва: „Да й вярваме ли?“.
Очите на Луиса му отговарят: „Имаш ли по-добра идея?“. Те вървят след жената между топове с платове и кабели, кутии с отделения, пълни с очи на плюшени мечета и най-различни части и вътрешности на шевни машини. Коридорът завива надясно и свършва пред желязна врата. През изцапана със сажди решетка се процежда денят. Мексиканката се суети с връзката си за ключове. „Тук долу е 1875 — мисли си Луиса, — не 1975.“ Първият ключ не става. Вторият става, но не се завърта. Всеки трийсет секунди във фабриката отслабват по малко слуха й.
Боен вик от 6 метра разстояние:
— Горе ръцете!
Луиса се обръща.
— Казах „горе ръцете“, мамка му!
Ръцете й се подчиняват на заповедта. Въоръженият мъж е насочил пистолет към Нейпиър.
— Обърни се, Нейпиър! Бавно! Хвърли оръжието!
Сеньората започва да пищи:
— Не стреля аз! Не стреля аз, сеньор! Те накара покаже врата! Те казва убие…
— Млъкни, шибана луда имигрантка! Марш! Марш от пътя ми!
Жената се промъква покрай него, като се притиска към стената и крещи на испански:
— Не стреляй! Не стреляй! Не искам да умра!
Нейпиър се провиква през монотонното фабрично боботене:
— По-полека, Биско, колко ти плащат?
Биско кресва в отговор:
— Не си прави труда, Нейпиър. Последни думи.
— Не те чувам! Какво каза?
— Кажи си последните думи!
— Последните думи? Ти за какъв се мислиш? За Мръсния Хари?
Биско свива устни.
— Имам си тефтерче с последни думи и твоите бяха тези. А ти? — той поглежда Луиса, като продължава да държи на прицел Нейпиър.
Изстрел от пистолет пробива дупка в монотонния шум и Луиса стисва очи. Нещо твърдо се удря в пръстите на крака й. Тя се насилва да погледне. Това е пистолет, който се е плъзнал по пода и е спрял. Лицето на Биско е изкривено от неописуема болка. Сеньората замахва с гаечен ключ и разбива долната челюст на наемника. Следват десет, а може би и повече невероятно свирепи удара, всеки от които кара Луиса да се извръща, и всяко замахване е придружено с думи на испански:
— Аз! Обичах! Това! Куче! Мръсен! Кучи! Сине!
Луиса поглежда Джо Нейпиър. Той вдига глава невредим и зашеметен.
Сеньората избърсва уста и се надвесва над неподвижното лице на Биско, превърнато в пихтия.
— И не вика „имигрантка“!
Тя прескача окървавената му глава и отключва вратата.
— Може би ще искате да кажете на другите двама, че аз съм му причинил това — предлага й Нейпиър и взема пистолета на Биско.
Сеньората се обръща към Луиса на испански:
— Пази се там горе, миличка. На добър час и, Боже, този старец може да ти бъде баща.
65
Нейпиър седи в изрисувания с графити влак на метрото и гледа дъщерята на Лестър Рей. Тя е замаяна, разчорлена, разтреперана и дрехите й са още влажни от пръскачките в банката.
— Как ме намери? — пита накрая Луиса.
— Един висок дебел тип от службата ти ми каза. Нъсбумър или нещо такова.
— Нъсбаум.
— Точно така. Наложи се да го убеждавам.
Мълчанието се проточва от станцията на площад „Реюниън“ до Седемнайсето авеню. Луиса човърка някаква дупка на дънките си.
— Предполагам, че вече не работиш за „Сийборд“.
— Вчера ме пратиха да паса.
— Уволниха ли те?
— Не. Преждевременно ме пенсионираха. Да. Пратиха ме да паса.