„Да се доверя ли на тази непозната, или да стана и да си тръгна?“
Върволица от ученици се скупчва пред портрета на старицата. По време на краткото разяснение на куратора Мегън прошепва:
— Руфъс държеше академични трудове, данни, бележки, ранни чернови и други такива на „Морска звезда“ — яхтата си — за по-нататъшни справки. Погребението му е чак идната седмица, изпълнението на завещанието му няма да започне по-рано, така че скривалището би трябвало да е все още непокътнато. Готова съм да се обзаложа, че е държал на борда екземпляр от доклада си. Хората от „Сийборд“ може вече да са претърсили яхтата, но той имаше навика да не говори за „Морска звезда“ на работното си място… — Къде е „Морска звезда“ сега?
67
Нейпиър паркира взетия под наем форд до сградата на клуба, бивш навес за лодки, обшит с дъски. Светлите му прозорци разкриват гледка към приветлив бар, където на вечерния вятър се развяват морски флагове. От дюните долита смях и лай на кучета. Луиса и Нейпиър минават през градината на клуба и слизат по стълбите на внушителното яхтено пристанище. На фона на угасващия изток се откроява силуетът на тримачтов дървен кораб, който стърчи над заобикалящите го елегантни яхти от фибростъкло. На кейовете и яхтите се мяркат хора, но не много. „Морска звезда“ е вързана за кея, който е най-отдалечен от сградата на клуба. Луиса поглежда картата, начертана от Мегън Сиксмит. След „Пророчицата“.
Корабът от XIX век е наистина добре реставриран. Въпреки целта на посещението им Луиса се разсейва от странното му привличане, което я кара да спре за момент и да погледа мачтите, да се заслуша в скърцането на дървените му кости.
— Какво става? — шепне Нейпиър.
Вече е прекалено тъмно, за да разгадае изражението на лицето й.
„Какво става?“ Рожденото петно на Луиса пулсира. Тя посяга да улови краищата на този разтеглив миг, но те се изгубват в миналото и настоящето.
— Нищо.
— Нормално е да се плашиш. Самият аз се плаша.
— Да.
— Почти стигнахме.
„Морска звезда“ е там, където Мегън е отбелязала на картата си. Те се качват на яхтата. Нейпиър пъха плоска щипка във вратата на каютата и промушва през процепа клечка от близалка. Луиса гледа някой да не ги наблюдава.
— Обзалагам се, че не си научил това в армията.
— Губиш. Обирджиите стават изобретателни войници, а и навремето наборната комисия не беше придирчива… — щракване. — Готово.
В подредената каюта липсват книги. Вграден дигитален часовник примигва от 21,55 на 21,56. Тънкият като молив лъч от фенерчето на Нейпиър осветява навигационна маса, разположена върху малък канцеларски шкаф.
— Какво ще кажеш за това?
Луиса отваря едно чекмедже.
— Тук е. Освети го.
Множество хартии и папки. Погледът й е привлечен от една, млечнобяла на цвят. „РЕАКТОР «ХИДРА-НУЛА» — ИЗПИТВАНЕ НА ОПИТЕН ОБРАЗЕЦ — РЪКОВОДИТЕЛ ПРОЕКТ Д-Р РУФЪС СИКСМИТ.“
— Намерих го. Това е. Джо? Добре ли си?
— Да. Аз само… Време беше нещо да завърши успешно.
„Значи Джо Нейпиър можел да се усмихва.“
Движение пред вратата на каютата: фигура на мъж скрива звездите. Нейпиър забелязва тревогата на Луиса и се обръща. На светлината от фенерчето тя вижда как едно сухожилие на китката на убиеца трепва — два пъти, — но не отекват изстрели. „Заял предпазител?“
Джо Нейпиър изхълцва, свлича се на колене и удря главата си в стоманения крак на навигационната маса.
Лежи неподвижен.
Луиса загубва ума и дума, остава й само смътното усещане за себе си. Фенерчето на Нейпиър се търкаля от леките вълни и въртящият се лъч осветява надупченото му туловище. Кръвта му се разлива неприлично бързо, неприлично алена, неприлично лъскава. Мачтите подрънкват на вятъра — нестройни камбани.
Убиецът затваря вратата на каютата.
— Сложи доклада на масата, Луиса — кротко мърмори той.
— Не искам да се изцапа с кръв.
Тя се подчинява. Лицето му е скрито.
— Е, време е да се помириш със своя създател.
Луиса се хваща за масата.