— Не бързайте — каза ми той, когато се извиних за закъснението. — Там, където отиваме, никой няма да забележи дали сме дошли късно или рано.
Г-жа Вилемс ми донесе индийски ориз и в стаята влезе Й. Не беше забравила кой ден е днес, поднесе ми букет бели рози, вързани с черна панделка, и се усмихна съвсем както преди.
Донт кара „Бугати Роял“ модел 41 от 1927, цвят бордо, същински жребец, Сиксмит. Носи се като добре смазан дявол — почти петдесет по магистралното шосе — и е снабден с мощен клаксон, който Донт натиска по най-малкия повод. Хубав ден за мрачно пътуване. Колкото повече се приближаваш към фронта, естествено, толкова по-изровен става селският пейзаж. Оттатък Рьозеларе земята е осеяна с кратери, прорязана от рушащи се окопи и цялата на обгорели петна, където не хващат корен даже плевелите. Малкото дървета, които още стърчат тук-там, на допир са безжизнени като въглени. Отъпканата зеленина по земята изглежда не толкова съживена от природата, колкото поразена от природна плесен. За да надвика рева на двигателя, Донт изкрещя, че земеделците още не смеят да орат земята, защото ги е страх от неизбухнали снаряди. Не можеш пътьом да не се замислиш за многото мъже, заровени нагъсто в земята. Ако някой даде заповед за настъпление, от нея в миг ще се надигнат пехотинци и ще се отърсят от пръстта. Изведнъж тринайсетте години след примирието ми се сториха като тринайсет часа.
Цонебеке е овехтяло село, цялото в полувъзстановени руини, там е гробището на Единайсети есекски полк от Петдесет и трета бригада. Комисията за военните гробове ми каза, че в това гробище най-вероятно е погребан брат ми. Ейдриън загина на Месенската височина на 31 юли, в разгара на настъплението. Донт ме остави пред портата и ми пожела късмет. Тактично каза, че има работа наблизо — бяхме сигурно на осемдесет километра от най-близкия бижутер — и ме остави да се занимавам с донкихотовското си издирване. Болнав бивш войник охраняваше портата — вероятно когато не обработваше окаяната си зеленчукова градинка. Освен това изпълняваше и длъжността домакин — подозирам, самоназначил се, — защото размаха пред мен кутия за дарения за „поддръжката“. Разделих се с един франк и човекът попита на поносим английски дали търся конкретно някого, сякаш знаеше наизуст всяко име в гробището. Написах името на брат си, но той провеси устни с онзи характерен галски маниер, който иска да каже: „Моите грижи са си мои, твоите са си твои и това е твоя грижа“.
Винаги съм си представял, че ще позная коя надгробна плоча е на Ейдриън. Лъскав надпис или кимаща сврака, или просто музикалният ми нюх ще ми подскажат точното място. Пълна глупост, разбира се. Надгробните плочи бяха безбройни, еднакви и подредени като за парад. От всички страни настъпваха бодливи храсти. Въздухът беше нагнетен, сякаш небето ни притискаше отгоре. Тръгнах из пътеките и редовете да търся Ф. Неравностоен залог, но човек никога не знае. Във Военното министерство стават грешки — ако първата жертва на войната е истината, втората е чиновническата ефективност. Оказа се, че в това гробище във Фландрия няма погребан Фробишър. Най-близкото до него име беше „Б. У. Фроумс, редник 2389 от 18-а източна дивизия“, затова аз оставих белите рози на Й. на неговата плоча. Кой знае? Може пък някоя късна вечер Фроумс да е поискал от Ейдриън огънче или да е залегнал до него, когато са се посипали бомбите, или да е разделил с него чаша бульон. Аз съм сантиментален глупак и съм наясно с това.
Случва се човек да срещне смешници като Орфърд от колежа „Балиол“, който се жалва, че войната е свършила, преди той да е получил възможността да покаже храбростта си. Други — сещам се за Фигис — признават облекчението си от това, че преди 1918 не са били на възраст за служба, но и се срамуват, че изпитват облекчение. Аз често съм ти разказвал надълго и нашироко как съм расъл в сянката на легендарния си брат — как всеки упрек започваше с думите: „Ейдриън никога не би…“; или: „Ако брат ти беше тук сега, щеше…“. Започнах да мразя името му. По време на разправията, предшествала насилственото ми прогонване от дома Фробишър, повтаряха неща като: „Ти петниш паметта на Ейдриън!“. Никога, никога няма да го простя на родителите си. Спомням си как го изпратихме за последно един дъждовен есенен следобед в Одли Енд, Ейдриън беше с униформа, татенцето се беше вкопчил в него. Времето на барабаните и ликуването бе отдавна отминало — последно бяхме чули, че военната полиция ескортира наборниците до Дюнкерк, за да осуети масовото дезертьорство — всички онези Ейдриъни, наредени като сардини в гробища из Източна Франция, Западна Белгия и по-нататък. Раздадохме тесте карти, наречено исторически контекст — на нашето поколение, Сиксмит, се паднаха десетки, валета и дами. На поколението на Ейдриън се паднаха тройки, четворки и петици. Това е всичко.