Разбира се, „това е всичко“ никога не е всичко. Писмата на Ейдриън бяха натрапчиво звучни. Можеш да си затвориш очите, но не и ушите. Пукане на въшки в гънките на дрехите, трополене на мишки, пукане на пронизани от куршум кости, пелтечене на картечници, тътен от далечни взривове, оглушителен гръм от по-близки, звън на сипещи се камъни по метални каски, жужене на мухи над ничията зона лете. В следващи разговори се прибавя цвилене на коне, хруптене на заскрежена кал, бръмчене на самолет, ръмжене на танкове, заседнали в кални ями, викове на ранени, излезли от упойка след ампутация, храчене на огнепръскачки, цвърчене на забит в гърлото щик. Европейската континентална музика е страстно дивашка, прекъсвана от дълги затишия.
Чудя се дали брат ми е харесвал и момчета, и момичета, или моят грях си е само мой. Чудя се дали е умрял девствен. Замислих се как тези войници са лежали един до друг — живи, заровили лица в земята; мъртви, студени. Почистих надгробната плоча на Б. У. Фроумс и тръгнах към портата. Е, мисията ми беше обречена на неуспех. Пазачът въртеше в ръце някакво въже, не каза нищо. Морти Донт ме взе точно в уречения час и ние поехме обратно към цивилизацията — ха. Минахме през място на име Пьолкапеле или нещо подобно, по път с брястове, който се точеше с километри. Донт избра тази отсечка, за да настъпи докрай педала на газта. Отделните брястове се сляха в едно дърво, което се проточи до безкрайност като завъртян пумпал. Стрелката показваше почти максимална скорост, когато нещо с очертанията на луда жена пробяга точно пред нас — блъсна се в предното стъкло и се претърколи над главите ни. Казвам ти, сърцето ми гръмна като снаряд! Донт удари спирачки, пътят ни катурна на една страна, тласна ни на друга, гумите засвистяха и изпълниха въздуха с мирис на горящ каучук. Безкрайността ни се беше изчерпала. Зъбите ми се забиха дълбоко в езика. Ако спирачките не бяха сработили така, че колата да продължи движението си по пътя, щяхме да завършим деня — ако не и живота си — прегърнали някой бряст. Автомобилът изскърца и спря. Двамата изскочихме и се втурнахме назад, където видяхме огромен фазан да пляска с прекършени криле. Донт изрече сложна ругатня на санскрит или нещо подобно и ахна — облекчен, че не е убил някого, но същевременно ужасен, че е убил нещо. Бях загубил ума и дума и попих с носна кърпа кръвта от езика си. Предложих да отървем горката птица от мъките й. Донт отговори с пословица, чиято идиотщина беше може би преднамерена:
— Който е в менюто, не го е грижа за соса.
Той се върна и се помъчи да запали своето бугати. Не можах да разбера какво иска да каже, но се приближих към фазана, с което го накарах още по-отчаяно да пляска с криле. Перата на гърдите му бяха изцапани с кръв и фекални пръски. Той плачеше, Сиксмит, точно като двудневно бебе. Съжалих, че нямам оръжие. Край пътя имаше камък, голям колкото юмрука ми. Ударих с него фазана по главата. Неприятно — не е същото като да застреляш птица, съвсем не е същото.
Избърсах кръвта му от себе си колкото можах, като използвах листа лапад, набрани край пътя. Донт беше запалил колата, аз скочих вътре и двамата отидохме в съседното село. Безименно наглед място, където обаче имаше жалко полукафене-полугараж-полубюро за погребални услуги, пълно с шайка мълчаливи местни и много мухи, които летяха из въздуха като упоени ангели на смъртта. От рязкото удряне на спирачките предната ос на колата се беше изкривила, затова М.Д. спря там, за да я погледнат. Седнахме на чист въздух накрай „площада“, в действителност калдъръмено кално езеро с издигнат по средата му постамент, чийто някогашен обитател отдавна е бил претопен за куршуми. Някакви мръсни деца тичаха по площада и гонеха единствената тлъста кокошка в селото — тя подхвръкна и кацна на постамента. Децата започнаха да я замерят с камъни. Зачудих се къде ли е собственикът на птицата. Попитах бармана кой е стоял преди на постамента. Не знаеше, бил родом от юг. Чашата ми беше мръсна, затова го накарах да я смени. Той се засегна и оттогава стана по-неразговорлив.
М.Д. попита за едночасовия ми престой на гробището в Цонебеке. Не му дадох ясен отговор. Пред очите ми още се мяркаше размазаният окървавен фазан. Попитах го къде е бил през войната.