— О, занимавах се със сделки.
— В Брюж? — попитах учуден: не можех да си представя белгийски търговец на диаманти да просперира по време на германската окупация.
— Мили Боже, не — отговори М.Д. — В Йоханесбург. С жена ми прекарахме цялата война в чужбина.
Похвалих неговата далновидност. Той скромно обясни:
— Войните не избухват изневиделица. Започват с малки пожари на хоризонта. Приближават се. Мъдрият човек се оглежда за дим и се приготвя да напусне къщата си точно като Еърс и Йокаста. Безпокои ме това, че следващата война ще бъде толкова голяма, че нито едно градче с хубав ресторант няма да остане незасегнато.
Толкова ли е сигурен, че се задава нова война?
— Винаги се задава нова война, Робърт. Те никога не се потушават докрай. Какво поражда войните? Стремежът към власт, гръбнакът на човешката природа. Заплахата с насилие, страхът от насилие или самото насилие са инструменти на този зловещ стремеж. Стремежът към власт се проявява в спалните, кухните, заводите, съюзите и по държавните граници. Слушай и помни: народът държава е чисто и просто човешката природа, раздута до чудовищни мащаби. Което означава, че народите са отделни единици, чиито закони се диктуват от насилие. Така е било винаги и винаги ще бъде. Войната, Робърт, е един от двата вечни спътника на човечеството.
— Тогава кой е другият? — попитах.
— Диамантите.
През площада се втурна месар с окървавена престилка и децата се разбягаха. Той на свой ред се опита да подмами кокошката да слезе от пиедестала.
А Обществото на народите? Сигурно народите познават и други закони освен тези на войната? Ами дипломацията?
— О, дипломацията — подхвана М.Д., който беше в стихията си — разчиства пораженията от войната, легитимира последиците, дава на силните държави средства да наложат волята си над слабите, докато те пазят флотилиите и батальоните си за по-сериозни противници. Само професионалните дипломати, неизлечимите малоумници и жените гледат на дипломацията като на траен заместител на войната.
Абсурдността на гледната му точка, казах аз, се състои в това, че науката създава все по-кръвожадни средства за воюване, докато човешките сили на унищожението надделеят над нашите сили на съзиданието и цивилизацията тласне себе си към самоунищожение. М.Д. отвърна на моето възражение с хапливо ликуване:
— Точно така. Нашият стремеж към власт, нашата наука и същите онези качества, които са ни превърнали от маймуни в диваци, а после и в модерни хора, точно тези качества ще унищожат вида Хомо сапиенс преди края на този век! Ти сигурно ще доживееш да видиш това, щастливи синко. Какво симфонично кресчендо ще бъде, а?
Месарят дойде да поиска стълба от бармана. Тук трябва да свършвам. Не мога вече да държа очите си отворени.
Искрено твой,
Р.Ф.
Зеделгем
21.X.1931 г.
Сиксмит,
Утре Еърс би трябвало да стане на крака след двете седмици на легло. Не пожелавам сифилис и на най-лошите си врагове. Е, само на един-двама. Болният от сифилис се разпада постепенно като плод, гниещ край оградата на овощна градина. Д-р Егре се отбива през ден, но вече няма какво да му предпише освен все по-големи дози морфин. В.Е. мрази да го пие, защото замъглява музикалната му мисъл.
Й. склонна към пристъпи на отчаяние. Някои нощи се вкопчва в мен, сякаш аз съм спасителният й пояс и тя се дави. Жал ми е за жената, но ме интересува тялото й, не проблемите й. Интересуваше ме.
Тези две седмици прекарах в музикалната стая, преработвах натрупаните през годината фрагменти в „секстет за застъпващи се солисти“: пиано, кларинет, чело, флейта, обой и цигулка, всеки на свой език със свой регистър, лад и тембър. В първата част всяко соло се прекъсва от следващото, във втората всяко прекъсване продължава отново по ред на солата. Революционно или претенциозно? Няма да разбера, докато не го свърша, а тогава ще е вече късно, но това е първото, за което мисля, щом стана от сън, и последното, за което мисля, когато си лягам, дори ако Й. е в леглото ми. Тя би следвало да разбира, че човекът на изкуството живее в два свята.
На другия ден
Имах страшна препирня с В. Е. По време на тазсутрешното композиране той ми диктуваше един подобен на токата етюд, стори ми се дяволски познат, после се сетих за рефрена на моя собствен „Ангел на Монс“! Ако се е надявал да не го позная, жестоко е сгрешил. Казах му го направо — това е моята музика. Еърс смени тона: