— Да…
Попаднахме във ветровито помещение, където се намираха зъбчатите колела на часовниковия механизъм, големи колкото колела на каруца. Въжета и кабели изчезваха нагоре в тавана. Някакъв работник дремеше в шезлонга си. Той трябваше да провери билетите ни — на континента трябва постоянно да показваш билета си, — но ние се промъкнахме покрай него и изкачихме едно последно дървено стълбище до панорамната площадка. В далечината под нас се простираше трицветният Брюж: с оранжеви покривни керемиди, сиви зидове, кафяви канали. Коне, автомобили, велосипедисти, крокодил от хористи, покриви като шапки на вещици, въжета с пране, проснато през страничните улички. Потърсих с поглед Остенде, намерих го. Озарена от слънцето ивица на Северно море, обагрена в полинезийски ултрамарин. Чайки, носени от въздушните течения — зави ми се свят, като ги гледах, и се сетих за младия гларус, уплашил Юинг. Ева обяви, че вижда семейство Ван де Велде. Помислих, че това е намек за дебелината им, но погледнах накъдето сочеше тя и наистина — шест ситни петънца в пастелни цветове, наредени около маса в кафене. Е. направи от билета си хартиена лястовичка и я хвърли през парапета. Вятърът я подхвана и тя изчезна, сякаш изпепелена от слънчевата светлина. Какво ще прави, ако работникът се събуди и й поиска билета?
— Ще се разплача и ще кажа, че този отвратителен млад англичанин ми го е откраднал.
Тогава и аз сгънах моя билет на лястовичка, казах на Е., че няма доказателства, и го хвърлих във въздуха. Вместо да се издигне нагоре, моята лястовичка падна и веднага се изгуби от поглед. Характерът на Е. зависи от това от какъв ъгъл ще го погледнеш — свойство, присъщо на най-красивите опали.
— Знаете ли, не помня да съм виждала татко толкова доволен и жизнерадостен, колкото е сега — каза тя.
Ужасните В.д.В. ни бяха превърнали в съзаклятници. Попитах я направо какво е станало в Швейцария — влюбила се е, работила е в сиропиталище, срещнала е загадъчно създание в заснежена пещера?
Е. няколко пъти понечи да каже нещо. Накрая отговори (с пламнало лице):
— Липсваше ми един млад човек, с когото се запознах през юни.
Изненадан ли си? Представи си моите чувства! Въпреки това се показах като съвършения джентълмен, такъв, какъвто ме познаваш. Вместо да започна да флиртувам, аз казах:
— А помните ли първото си впечатление от този млад човек? Не беше ли изцяло отрицателно?
— Отчасти отрицателно.
Загледах се в капчиците пот, образували се по кожата й след изкачването по стълбите, в устните й и в ситните, ситните косъмчета над горната устна.
— И той е висок, смугъл, красив, музикално надарен чужденец?
Тя се подсмихна.
— Той е… висок — да; смугъл — може да се каже; красив — не толкова, колкото си мисли, но да кажем, че привлича погледите; музикално надарен — невероятно; чужденец — до мозъка на костите. Забележително е, че знаете толкова много за него! Да не би и него да шпионирате в Миневатер Парк?
Не издържах и се разсмях. Е. — също.
— Робърт, имам чувството… — тя ме погледна срамежливо.
— Вие сте опитен. Впрочем може ли да ви наричам Робърт?
Казах й, че отдавна е време.
— Думите ми не са… съвсем благопристойни. Сърдите ли се?
Не, отвърнах, не. Изненадан съм, поласкан съм, но изобщо не се сърдя.
— Държах се толкова злобно с вас. Но се надявам, че можем да започнем на чисто.
Разбира се, казах, и аз ще се радвам.
— Още от дете — продължи Е. и отмести поглед от мен — си представям, че този балкон е моята собствена тераса от „Хиляда и една нощ“. Често идвам тук след училище, все по това време. Разбирате ли, аз съм императрицата на Брюж. Гражданите му са мои поданици. Ван де Велде са моите шутове. Ще им отсека главите.
Очарователно създание, наистина. Кръвта ми кипеше и ме обзе спонтанното желание да целуна страстно императрицата на Брюж.