Ето какво му каза Гуз тогава: че аз виждам в Аутуа разпространител на болести и мошеник, който си е наумил да злоупотреби с настоящата ми физическа слабост, за да ме обере, като отмъкне даже копчетата на жилетката ми. Заяви, че съм го помолил да „държи проклетия негър далеч от мен“, и добави, че съжалявам, задето съм спасил безполезната му черна кожа. След тези думи тресна вратата на ковчега ми и я заключи.
Защо Гуз лъжеше така? Защо толкова държеше никой друг да не ме вижда? Отговорът повдигна резето на вратата на заблудите и страшната истина нахлу през нея с ритник. А тя беше, че докторът е отровител и аз съм негова жертва. Още от началото на моето „лечение“ този доктор постепенно ме убиваше с „лекарството“ си.
А червеят? Измислица, насадена ми със силата на лекарското внушение. Гуз — лекар? Не, скитник, убиец, злоупотребяващ с чуждото доверие!
Направих усилие да се изправя, но зловредната течност, която моят демон ми даде последно да погълна, напълно бе отслабила крайниците ми и не можех да помръдна дори пръстите си. Опитах се да извикам за помощ, ала белите ми дробове не се напълниха с въздух. Чух как стъпките на Аутуа заглъхват нагоре по стълбата и се помолих на Бога да го върне, но намеренията Му бяха други. Гуз прескочи намотаното въже и се приближи към койката ми. Погледна ме в очите. Съзрял страха ми, демонът свали маската си.
— Какво казваше, Юинг? Как да те разбера, като се лигавиш и фъфлиш така? — аз нададох слаб стон. — Нека позная какво се опитваш да ми кажеш: „О, Хенри, нали бяхме приятели, Хенри, как можа да постъпиш така с мен?“ — каза той, като имитираше дрезгавия ми предсмъртен шепот. — Отгатнах ли? — Гуз дръпна ключа от врата ми и докато се мъчеше да отключи сандъка ми, заговори: — Хирурзите са особена прослойка, Адам. За нас хората не са свещени създания, сътворени по образ и подобие на Всемогъщия Бог, не, хората са късове месо, вярно, болнаво и жилаво, но месо, готово за скарата и шиша — той много добре наподоби гласа ми: — „Но защо мен, Хенри, не сме ли приятели?“. Е, Адам, даже приятелите са направени от месо. Всичко е абсурдно просто. Нуждая се от пари, а казват, че в твоя сандък има цяло състояние и аз те убих заради него. Къде е загадката? „Но, Хенри, това е зло!“ Ами, Адам, светът е зъл. Маорите нападат мориорите, белите нападат по-тъмнокожите си братовчеди, бълхите нападат мишките, котките нападат плъховете, християните — неверниците, помощник-капитаните — юнгите, смъртта — живите. „Слабите са месо, с което се хранят силните.“
Гуз потърси в очите ми признаци на живот и ме целуна по устата.
— Сега е твой ред да бъдеш изяден, Адам. Ти не беше по-доверчив от другите ми меценати.
Капакът на сандъка ми се отвори. Гуз прегледа съдържанието на портфейла ми, подсмихна се, намери изумруда от Фон Вайс и го разгледа под лупа. Не се заинтригува. Развърза свитъците с документи, засягащи имуществото на Бъсби, разкъса и запечатаните пликове в търсене на банкноти. Чух как злодеят брои скромните ми средства. Почука по сандъка ми в търсене на тайни отделения, но не намери нищо, защото такива няма. Накрая откъсна копчетата на жилетката ми.
В треската си чух как Гуз ми говори, както се говори на неработещ инструмент:
— Честно казано, разочарован съм. Срещал съм ирландски работници с повече скътани лири. Твоите запаси едва покриват разходите ми за арсеник и опиати. Ако г-жа Хоръкс не беше дарила черните си перли за достойната ми кауза, ех, сега горкият Гуз щеше да е беден като църковна мишка! Е, време ни е да се разделим. Ти ще умреш до час, а мен път ме чака.
Следващият ми ясен спомен е как се давя в солена вода, мъчително светла. Дали Бурхаве беше намерил тялото ми и го бе хвърлил през борда, за да си осигури мълчанието ми и да си спести изтощителните процедури в американското консулство? Умът ми още работеше и следователно още можеше да участва в решаването на съдбата ми. Да приема да се удавя или да се помъча да изплувам? Безспорно удавянето беше най-незатруднителната възможност, затова аз обмислих идеята да умра и си спомних как преди много месеци Тилда махаше за сбогом на „Бел-Хокси“ от пристана Силваплана, а Джаксън крещеше: „Татко! Донеси ми лапа на кенгуру!“.
Мисълта, че никога вече няма да ги видя, толкова ме разстрои, че избрах да изплувам и изведнъж се озовах не в морето, а на палубата, свит на кълбо, разкъсван от пристъпи на обилно повръщане и силна треска, болки, спазми, недостиг на въздух. Аутуа ме държеше (той беше излял кофа морска вода в гърлото ми, за да „измие“ отровата). Аз повръщах ли, повръщах. Бурхаве разбута с лакти тълпата зяпащи товарачи и моряци и изръмжа: