Час по-късно оставих Йенш заспал и портфейла му изтънял. Отидох право в банката от отсрещната страна на площада и бях приет от секретаря на управителя. Сладостна платежоспособност! Както обича да казва татенцето: „Пролятата ти пот е най-добрата ти награда!“ (не че изобщо някога е проливал пот на синекурната си длъжност на амвона). Следващата ми спирка беше градският музикален магазин, „Флагщад“, откъдето купих топ нотни листа, за да го сложа на мястото на липсващите обемисти книги в торбата ми, в случай че някой забележи разликата. Когато излязох, на витрината на един обущар видях чифт жълто-кафяви гети. Влязох, купих ги. В магазин за тютюневи изделия видях табакера от шагренова кожа. Купих я.
Трябваше да убия още два часа. Пих студена бира в едно кафене и още една, и още една, и изпуших цял пакет превъзходни френски цигари. Парите на Йенш не са неизчерпаем запас, но, Бог ми е свидетел, имах такова чувство. После намерих една затънтена църква (стоях настрана от туристическите забележителности, за да не се сблъскам с някой сърдит книгопродавец) със свещи, сенки, печални мъченици, тамян. Не бях влизал в църква от онази сутрин, когато татенцето ме изпъди. Вратата към улицата постоянно се хлопаше. Жилави старици влизаха, палеха свещи, излизаха. Катинарът на кутията за дарения беше от най-добрите. Хора коленичеха за молитва, някои мърдаха устни. Завиждам им, наистина. Завиждам и на Бога, посветен в техните тайни. Вярата, най-широко достъпният клуб на Земята, има най-лукавия портиер. Всеки път щом вляза през широко отворената му врата, се намирам отново на улицата. Колкото и да се стараех да мисля богоугодни мисли, все си представях как прокарвам пръсти по тялото на Йокаста. Дори светците и мъчениците от витражите ми се струваха леко възбуждащи. Такива мисли едва ли ме доближават до Небето. Накрая ме пропъди един мотет на Бах — хористите не бяха непоносимо лоши, но за органиста единствената надежда за спасение беше куршум в главата. Дори му го казах — тактичност и сдържаност са добри и подходящи качества за светски разговор, но става ли дума за музика, човек не бива да увърта.
В чиста и спретната градска градина на име Миневатер Парк влюбени двойки се разхождаха хванати за ръце сред върби, банксии и компаньонки. Мършав сляп цигулар свиреше за дребни монети. Виж, той можеше да свири. Поисках „Добър вечер, Париж!“ и човекът я изсвири с такъв размах, че аз пъхнах в ръката му шумоляща банкнота от пет франка. Той свали тъмните си очила, опипа водния знак, извика името на любимия си светец, събра дребните си монети и се втурна с лудешки смях през цветните лехи. Който е казал, че щастие с пари не се купува, явно ги е имал в изобилие.
Седнах на желязна пейка. В един часа зазвъняха камбани — наблизо, надалеч, едни през други. От адвокатските и търговските кантори наизлязоха чиновници да хапнат сандвичи в парка и да се насладят на зеления бриз. Чудех се дали да не закъснея за Хендрик, когато познай кой влезе в парка с валсова стъпка, без компаньонка, в компанията на някакъв франт с вид на насекомо пръчица, два пъти по-възрастен от нея и с вулгарна венчална халка на пръста, а тя дръзка като валдхорна. Позна от първия път. Ева. Скрих се зад вестник, който един чиновник беше оставил на пейката. Нямаше физически контакт между нея и събеседника й, но двамата минаха точно покрай мен с непринудена интимност, каквато тя никога, никога не показва в Зеделгем. Направих си очевидния извод.
Ева залагаше чиповете си на съмнителна карта. Мъжът крещеше, за да го чуят околните непознати и да се смаят.
— Човек е господар на времето, Ева, когато той и връстниците му, без да се замислят, приемат едни и същи неща за даденост. Съответно когато времената се променят, а човекът — не, с него е свършено. Позволи ми да добавя, че по същата причина рухват империи.
Този философстващ празноглавец ме стъписа. Момиче с външния вид на Е. би могло да си намери по-добра партия, нали? Стъписа ме и поведението на Е. Посред бял ден в собствения й град! Нима иска да се опозори? Дали не е от онези свободомислещи суфражетки а ла Росети? Проследих двойката от безопасно разстояние до градска къща на богаташка улица. Мъжът бързо и подозрително огледа улицата, преди да пъхне ключа в ключалката. Аз се шмугнах в един двор. Представи си как Фробишър ликуващо потрива ръце!
В петък следобед Ева се прибра късно, както обикновено. Във вестибюла между стаята й и вратата към конюшнята има дъбов трон. Настаних се в него. За нещастие се заплеснах по цветните нишки в старинното стъкло и не забелязах появата на Е. с камшик за езда в ръка, съвсем неподозираща, че я причакват.