— О, парите ми трябваха, мило момче. Но не казвай на никого. Кралят може да поиска да си вземе обратно баронетската титла.
Еърс щеше да се задави от смях!
— Тед, винаги съм казвал, че за да накараш тълпата да вика „Осанна“, първо трябва да влезеш в града яхнал магаре. В идеалния случай на обратно, за да можеш да разправяш на простолюдието небивалиците, които иска да чуе.
Сър Е. беше разбрал за реакциите на „Птица на смъртта“ в Краков (изглежда, цял Лондон знаеше) и В. Е. ме изпрати да донеса нотите. Когато се върнах в Алената стая, гостът ни взе нашата птица, седна до прозореца и я зачете с помощта на монокъл, докато Еърс и аз се правехме на заети.
— На нашите години, Еърс — заговори накрая Е., — човек няма право на такива дръзки идеи. Откъде ги черпиш?
В. Е. се наду като самодоволна рогата жаба.
— Предполагам, че съм спечелил една-две ариергардни битки във войната си със старческата немощ. Моето момче Робърт се оказа ценен адютант.
Адютант? Аз съм генералът, по дяволите, а той е дебелият стар султан, който се крепи на спомени за стари завоевания! Усмихнах се с цялото умиление, на което бях способен (сякаш животът ми зависеше от това, още повече, че един ден сър Е. може да ми бъде полезен, затова не биваше да създавам впечатление на непокорен младеж). Докато пихме чай, Елгар направи сравнение (в моя полза) между моята длъжност в Зеделгем и неговата първа работа като диригент на оркестъра в една лудница в Уостършир.
— Е, какво, отлична подготовка за длъжността ти на диригент на Лондонската филхармония — подхвърли В. Е.
Разсмяхме се и аз почти простих на сприхавия самодоволен стар чудак за това, че е такъв, какъвто е. Сложих още едно дърво в камината. На опушената светлина от огъня двамата старци дремеха като древни царе, спящи от цяла вечност в своите гробници. Нотирах хъркането им. Елгар трябва да се изпълнява от туба бас, Еърс — от фагот. Ще направя същото с Фред Делиус и Тревър Макерас и ще ги публикувам заедно в обща творба, озаглавена „Тайният музей на мумиите от епохата на Едуард“.
Три дни по-късно
Тъкмо се върнах от разходка в бавно темпо с В.Е. по „Монашеската променада“ до колибата на пазача. Аз бутах количката му. Пейзаж — мн. загадъчен тази вечер; есенните листа се носеха на припрени спирали, сякаш В.Е. беше магьосник, а аз — негов чирак. Дългите сенки на тополите падаха като решетки на окосената ливада. Еърс искаше да изложи концепцията си за една последна, голяма симфонична творба, която ще се казва „Вечното завръщане“ в чест на любимия му Ницше. Част от музиката ще вземе от някаква провалена опера по романа „Островът на доктор Моро“, чиято виенска постановка е била осуетена от войната, част според В.Е. ще му „дойде сама“, а за гръбнак ще използва „музиката от съня“, която ми издиктува в моята стая миналия месец в онази безумна нощ, за която ти писах. В.Е. иска четири части, женски хор и голям ансамбъл с характерното за Еърс изобилие от дървени духови инструменти. Същинско чудовище от дълбините. Иска да работя за него още половин година. Казах, че ще си помисля. Той каза, че ще ми повиши заплатата — едновременно вулгарно и ловко от негова страна. Повторих, че ми трябва време. Много се разстрои, че не възкликнах тутакси „Да!“ — но искам старият хитрец да признае пред себе си, че аз съм му нужен повече, отколкото той на мен.
Искрено твой,
Р.Ф.
Зеделгем
28.IX.1931 г.
Сиксмит,
Й. става мн. досадна. След като се любим, тя се просва на леглото ми като малоумна крава и започва да ме разпитва за другите жени, на чиито инструменти съм свирил. Вече измъкна от мен имената им и сега подхвърля неща като: „О, предполагам, че Фредерика те е научила на това?“ (играе си с онова рождено петно под ключицата ми, същото, което според теб прилича на комета — не мога да понасям, когато тази жена опипва кожата ми). Предизвиква дребнави препирни, за да може после дълго да се помиряваме, и обезпокоително започна да пренася нощните ни драми в общуването ни през деня. Еърс не вижда по-далеч от „Вечното завръщане“, но Ева ще се върне след десет дни, а това създание е зорко като сокол и за нула време ще надуши тайния мирис на мърша.