След службата докторът и аз бяхме приветствани най-сърдечно от старата „гротмачта“ на църквата, някой си г-н Еванс, който представи нас с Хенри на добрата си жена (и двамата преодоляваха недъга на глухотата си, като отговаряха само на онези въпроси, които им се струваше, че им задаваме, и приемаха само онези отговори, които им се струваше, че изричахме — стратегия, използвана от много американски адвокати) и на двамата си синове близнаци Кийган и Дайфед. Г-н Еванс ни уведоми, че всяка седмица по обичай кани г-н Д’Арнок, нашия проповедник, на вечеря в дома си наблизо, тъй като последният живее в Порт Хът, нос на няколко мили разстояние. Дали и ние не бихме се присъединили към неделната им трапеза? След като вече бях съобщил на Хенри за онзи Гомор в „Мускета“ и бях чул бунтовните възгласи на стомасите ни, ние приехме с благодарност любезната покана на семейство Еванс.
Стопанството на домакините ни, разположено насред неравна ветровита долина на половин миля от Оушън Бей, се оказа една къща, скромна, но издръжлива на ония дяволски бури, които разбиват скелетите на толкова много злополучни кораби в околните подводни скали. Малката гостна беше приютила чудовищна глава на глиган (с безобразна увиснала челюст и замъглени очи), убит от близнаците на шестнайсетия им рожден ден, и сомнамбулен часовник от времето на дядо ми (изоставащ от моя джобен часовник с часове; всъщност една от ценните вносни стоки в Нова Зеландия е точното време). Земеделски работник индианец надзърна през прозореца, за да огледа гостите на господаря си. По-окъсан ренегат не бях виждал досега, но г-н Еванс ни увери, че този квартерон, „Варнава“, е „най-бързата овчарка, бягала някога на два крака“. Кийган и Дайфед бяха честни недодялани момчета, които разбираха предимно от гледане на овце (семейството притежава двеста глави), понеже ни единият, ни другият бяха ходили в „Града“ (островните жители наричат така Нова Зеландия), нито имаха някакво образование, като се изключи изучаването на Светото Писание с баща им, покрай което те се бяха научили сносно да четат и пишат.
Г-жа Еванс каза молитвата и аз се насладих на най-вкусния обяд (неопорочен от излишък на сол, мухи и ругатни) след прощалната си вечеря с консула Бакс и семейство Партридж в „Бомонт“. Г-н Д’Арнок се впусна в разкази за кораби, които е снабдявал със стоки по време на десетгодишния си престой на остров Чатъм, а Хенри ни развесели с истории за пациенти, едновременно живописни и скромни: той е предоставял услугите си в Лондон и Полинезия. Аз от своя страна описах многото премеждия, преодолени от мен, американския нотариус, натоварен да издири австралийския наследник на завещание, изпълнено в Калифорния. Поляхме овнешката яхния и запечените в тесто ябълки със слаба бира, произвеждана от г-н Еванс за продан на китоловците. Кийган и Дайфед излязоха да нагледат добитъка, а г-жа Еванс се върна към задълженията си в кухнята. Хенри попита дали напоследък мисионерите развиват дейност на островите Чатъм, при което г-н Еванс и г-н Д’Арнок се спогледаха и първият ни осведоми:
— Не, маорите не се отнасят благосклонно към това, че ние, пакеха, разваляме техните мориори с прекомерна цивилизованост.
Попитах съществува ли или не такова зло като „прекомерна цивилизованост“. Г-н Д’Арнок ми отвърна:
— Ако на запад от Хорн няма Бог, няма го и онова изречение от вашата конституция, г-н Юинг: „Всички хора са създадени равни“.
Знаех значението на „маори“ и „пакеха“ от престоя на „Пророчицата“ в Залива на островите, но помолих да узная кой или какво стои зад думата „мориори“. Въпросът ми отприщи порой от исторически подробности за упадъка и покоряването на туземците от Чатъм. Запалихме лулите си. Разказът на г-н Д’Арнок не беше свършил три часа по-късно, когато той трябваше да потегли към Порт Хът, преди нощната тъма да се е спуснала над неравния път. Мен ако питате, историята, предадена с негови думи, може да си съперничи с перото на Дефо или Мелвил и аз ще я запиша на тези страници след, ако даде Морфей, един здрав сън.
Понеделник, 11 ноември
Изгрев, лепкав и без слънце. Заливът изглежда тинест, но времето, слава на Нептун, е достатъчно меко, за да позволи ремонтът на „Пророчицата“ да продължи. Докато пиша, поставят на мястото му новия крюйс-марс.
Преди малко, докато с Хенри закусвахме, не щеш ли, дойде г-н Еванс и започна да убеждава приятеля ми лекар да посети една негова съседка, живееща в уединение, вдовица на име Брайдън, която паднала от коня си в тресавище, пълно с камъни. Г-жа Еванс присъствала на случилото се и се бои, че вдовицата е с опасност за живота. Хенри грабна докторската си чанта и потегли незабавно (предложих и аз да дойда, но г-н Еванс ме помоли да се въздържа, тъй като пациентката го бе принудила да обещае, че никой друг освен лекар няма да я види в безпомощно състояние). Като чу тази размяна на реплики, Уокър ми каза, че през последните двайсет години нито един представител на мъжкия пол не е прекрачвал прага на вдовицата, и заключи, че „това трябва да са последните издихания на фригидната стара кранта, щом дава на някакъв шарлатанин да я опипва“.