Й. си мисли, че нашите отношения й дават възможност да свърже по-здраво бъдещето ми със Зеделгем — донякъде на шега, донякъде зловещо сериозно казва, че няма да ми позволи да „изоставя“ нито нея, нито съпруга й в такъв труден за „тях“ момент. Дяволът, Сиксмит, се крие в местоименията. Най-лошото е, че започна да споменава пред мен думата с „о“ и иска да я чува в отговор. Какво й става на тази жена? Тя е почти два пъти по-възрастна от мен! Какво цели? Уверих я, че никога не съм обичал никого освен себе си и нямам намерение тепърва да започвам, особено с жената на друг мъж и особено когато този мъж може да очерни името ми в европейската музикантска общност само като напише пет-шест писма. И, естествено, дамата излиза с обичайните си номера, хлипа във възглавницата ми, обвинява ме, че съм я „използвал“. Съгласявам се — разбира се, че съм я „използвал“, точно както и тя ме е „използвала“. Това е взаимноизгодно споразумение. Ако вече не я устройва, не я държа насила. Тогава тя тича навън да се цупи ден-два, а после старата коза зажаднява за млад козел и се връща, нарича ме „любимо момче“, благодари ми, че съм „върнал на Вивиан неговата музика“, и глупавият кръг се завърта отначало. Чудя се дали в миналото не е прибягвала до услугите на Хендрик. От тази жена всичко може да се очаква. Ако някой от австрийските лекари психиатри започне да изследва главата й, ще открие цял кошер с неврози. Ако знаех, че е толкова нестабилна, никога нямаше да я пусна в леглото си първата нощ. Тя се люби безрадостно. Не, дивашки.
Приех предложението на В.Е. да остана тук поне до следващото лято. Решението ми не е повлияно от някакво космическо внушение — само от артистична изгода, финансова практичност и от това, че ако си тръгна, Й. може да изпадне в някоя криза. Последиците от това ще бъдат необратими.
По-късно същия ден
Градинарят накладе огън от окапали листа — тъкмо идвам от там. Горещината по лицето и ръцете, тъжният дим, припукването и съскането на пламъците. Напомня ми за колибата на надзирателя в Грешам. Така или иначе, дойдох си от огъня с чуден пасаж — перкусия за припукването, алтов кларинет за дървата и неудържима флейта за пламъците. Само преди минута завърших аранжирането. Въздухът в замъка е влажен като пране, което не може да изсъхне. Течението в коридорите тряска вратите. Есента изоставя мекотата си и навлиза в навъсения си влажен период. Не помня дали лятото изобщо се сбогува с нас.
Искрено твой,
Р.Ф.
Периоди на полуразпад
Първата загадка на Луиса Рей
1
Руфъс Сиксмит се надвесва през парапета на балкона и пресмята с каква скорост тялото му ще се удари в паважа и ще сложи край на всичките му дилеми. В тъмната стая звъни телефон. Сиксмит не смее да вдигне слушалката. В съседния апартамент гърми дискомузика, вихри се веселба и той се чувства на повече от своите шестдесет и шест години. Пелена от смог замрежва звездите, но на север и на юг покрай брега блещукат милиардите светлини на Буенас Йербас. На запад — тихоокеански безкрай. На изток — нашият оголен, героичен, пагубен, лелеян, ненаситен, яростен американски континент.
От шумотевицата в съседния апартамент излиза млада жена и се надвесва през парапета на съседния балкон. Косата й е късо подстригана, лилавата й рокля — елегантна, но тя изглежда безутешно тъжна и сама. „Предложи й съвместно самоубийство, защо не?“ Сиксмит не го мисли сериозно и самият той няма да скочи, щом още не е угаснала и последната му искрица хумор. „А и точно за това се молят Грималди, Нейпиър и онези бандити с хубави костюми — за безшумен инцидент.“ Над безспирното бръмчене на уличното движение се надига вой на сирена на бърза помощ. Сиксмит бавно се прибира вътре, където телефонът рязко млъква. Щедро си налива втори вермут от минибара на отсъстващия домакин, заравя ръце в кутията с лед, после избърсва лице. „Излез, отиди някъде и се обади на Мегън, тя остана единственият ти приятел.“ Знае, че няма да го направи. „Не бива да я въвличаш в тази опасна бъркотия.“ Ритъмът на диското пулсира в слепоочията му, но той се намира в чужд апартамент и решава, че не е разумно да се оплаква. „Буенас Йербас не е Кеймбридж. Освен това ти се укриваш.“ Бризът затръшва балконската врата и от страх Сиксмит разплисква половината си вермут. „Не, стари глупако, не беше изстрел.“