— Виж ти — отбелязва Сиксмит.
— Нататък може би знаете. Писа репортажи от Корея за „Илюстрована планета“, после стана кореспондент на „Хералд — Западно крайбрежие“ в Латинска Америка. Беше във Виетнам по време на битката при Апбак и стоя в Сайгон до първия си пристъп през март. Цяло чудо е, че бракът на родителите ми издържа толкова години — знаете ли, най-дългият период, който съм прекарвала с него, беше тази година, от април до юли, в хосписа — Луиса млъква. — Той ми липсва, Руфъс, непоносимо. Постоянно забравям, че не е жив. Все си мисля, че е заминал някъде по работа и след някой и друг ден ще се качи на самолета за дома.
— Сигурно се е гордял с вас, с това, че вървите по неговите стъпки.
— О, Луиса Рей не е Лестър Рей. Няколко пропилени години бях бунтарка и освободена, правих се на поетеса и работих в книжарница на „Енгелс Стрийт“. Позьорството ми не убеди никого, поезията ми беше „толкова безсъдържателна, че не е дори лоша“ — така каза Лорънс Фърлингети, — а книжарницата фалира. Така че все още само водя колонка в списание — Луиса разтърква уморени очи и си спомня за избухването на Ричард Ганга. — Не съм печелила награди за репортажи от горещи точки. Когато се преместих в списание „Далекоглед“, имах големи надежди, но отразяването на светски клюки от партита с известни личности засега е постижението, с което най-много съм се доближила до репортажите на татко.
— Аха, но тези светски клюки добре ли са отразени?
— О, тези светски клюки са отлично отразени.
— Тогава не бързайте още да оплаквате пропиляния си живот. Извинете ме, че изтъквам житейския си опит, но нямате представа как изглежда един пропилян живот.
5
— Хичкок обича светлината на прожекторите — обяснява Луиса, чувствайки вече напрежение в пикочния си мехур, — но мрази да дава интервюта. Не отговори на въпросите ми, защото изобщо не ги чу. Каза, че най-добрите му произведения са влакчета на ужасите, от които косите на седящите в тях се изправят от страх, но накрая те слизат развеселени и нетърпеливи пак да се повозят. Аз заявих на този велик човек, че ключът към измисления ужас е в преградата или разграничаването: докато мотелът „Бейтс“ е откъснат от нашия свят, ние искаме да надзъртаме в него като в клетка на скорпиони. Но филм, който показва, че светът е мотел „Бейтс“ — е, това е… нещо като Бухенвалд, антиутопия, депресия. Ние сме готови да топнем пръст в хищническа, аморална, безбожна вселена — но само пръст. Отговорът на Хичкок беше — Луиса прави доста прилично превъплъщение: — „Аз съм холивудски режисьор, млада госпожице, не Делфийски оракул“. Попитах го защо никога не виждаме Буенас Йербас във филмите му. Хичкок ми отвърна: „Този град съчетава в себе си най-лошото от Сан Франциско с най-лошото от Лос Анджелис. Буенас Йербас е град отникъде“. Говореше с такива афоризми, адресирани не към мен, а към идните поколения, за да може в бъдеще някой гост на вечерно парти да каже: „Знаете ли, това е мисъл на Хичкок“.
Сиксмит изцежда потта от носната си кърпа.
— Миналата година гледах „Шарада“ с племенницата си в едно арткино. На Хичкок ли е? Тя ме кара да гледам такива неща, за да не съм „изостанал“. Хареса ми, но племенницата ми каза, че Одри Хепбърн била „куку“. Забавна дума.
— „Шарада“ не беше ли онзи, където сюжетът се върти около едни марки?
— Да, заплетена история, но всички трилъри се крепят на заплетения сюжет. Забележката на Хичкок за Буенас Йербас ми напомня за изказването на Джон Ф. Кенеди за Ню Йорк.
Знаете ли го? „Повечето градове са съществителни, но Ню Йорк е глагол.“ Чудя се какво ли може да е Буенас Йербас.
— Поредица от прилагателни и съюзи?