— Здравейте! — към нея се приближава жена с китайски черти. — Изглежда, сте се изгубили. За пускането ли идвате?
Изисканият виненочервен костюм, безупречният грим и самоуверената й стойка карат Луиса да се чувства не на място в тъмносиньото си сако от велур.
— Фей Ли — жената протяга ръка. — Завеждащ връзки с обществеността на „Сийборд“.
— Луиса Рей, списание „Далекоглед“.
Ръкостискането на Фей Ли е властно.
— „Далекоглед“? Нямах представа…
— Че отразяваме теми като енергийната политика?
Фей Ли се усмихва.
— Не ме разбирайте погрешно, но това е повърхностно списание.
Луиса прибягва до помощта на могъщия бог Дом Грелш:
— Маркетинговите проучвания показват нараснал интерес у читателите към по-съществени теми. Наеха ме да бъда интелигентният очилат репортер на „Далекоглед“.
— Много се радвам, че сте тук, Луиса, с очила или без. Елате да ви отметнем на рецепцията. Охраната държи да претърсва чанти и всичко останало, но не е хубаво да се държим с гостите си като със саботьори. Затова компанията е наела мен.
10
Джо Нейпиър следи ред монитори на охранителни камери, които показват зала за лекции, прилежащите й коридори и околностите на Центъра за връзки с обществеността. Той става, оправя специалната си възглавница и сяда върху нея. „Въобразявам ли си, или напоследък старите ми болки се обаждат?“ Погледът му се мести от монитор на монитор. На един се вижда как техник прави проверка на звука, на друг телевизионен екип обсъжда разположението на операторите и осветлението; Фей Ли и някаква посетителка прекосяват паркинга; сервитьорки пълнят с вино стотици чаши; нареждат столове под плакат с надпис „СУОНЕКЕ-2 — АМЕРИКАНСКО ЧУДО“.
„Истинското чудо — размишлява Джо Нейпиър — беше да накараш единайсет от дванайсет учени да забравят за провеждането на деветмесечно разследване.“ На един монитор се вижда как същите тези учени вървят към сцената и приятелски си говорят. „Както казва Грималди, всяка съвест има някъде копче за изключване.“ Той прехвърля в главата си няколко запомнящи се изречения от разговорите, с чиято помощ се е стигнало до колективната амнезия. „Между нас казано, д-р Франклин, адвокатите на Пентагона ги сърбят ръцете да приложат чисто новия Закон за сигурността. Всеки, който подаде сигнал, ще бъде вписан в черен списък за всяка щатна длъжност в страната.“
Един чистач донася допълнителен стол на сцената.
„Изборът е прост, д-р Моузес. Ако искате съветските технологии да изпреварят нашите, изпратете този доклад на своя Съюз на загрижените учени, отидете до Москва да си вземете медала, но от ЦРУ ми казаха да ви предам да не си купувате двупосочен билет.“
Публиката от официални лица, учени, представители на мозъчни тръстове и хора, формиращи общественото мнение, заема местата си. На един монитор се вижда как Уилям Уайли, вицепрезидент на корпорацията „Сийборд“, се шегува с ВИП персоните, на които е отредено почетно място на сцената.
„Професор Кийн, военните от Министерството на отбраната се интересуват защо чак сега изказвате съмненията си. Искате да кажете, че работата ви по прототипа е била… малко… недоизпипана?“
Светва прожекционен апарат и показва кръгъл като рибешко око изглед на „Суонеке-2“ от въздуха.
„Единайсет от дванайсет. Само Руфъс Сиксмит се измъкна.“
Нейпиър се обажда по уоки-токито.
— Фей? Шоуто започва след десет минути.
Припукване на статично електричество.
— Разбрано, Джо. Придружавам посетител до залата за лекции.
— Моля те, обади се на охраната, щом влезете.
Припукване.
— Разбрано. Край и изключвам.
Нейпиър претегля устройството в ръката си. „А Джо Нейпиър? Неговата съвест има ли копче за изключване?“ Той отпива от горчивото си кафе. „Хей, човече, остави ме мен. Аз само изпълнявам заповеди. Имам осемнайсет месеца до пенсия, после отивам да ловя риба в някоя спокойна река, докато стана на чапла.“
Мили, покойната му жена, го гледа от снимката на пулта за управление.
11
— Нашият велик народ страда от пристрастяване към опасен наркотик — Алберто Грималди, президент на „Сийборд“ и мъж на годината на списание „Нюзуик“, е цар на драматичните паузи. — Казва се нефт — светлините на подиума го обливат в златисто сияние. — Геолозите ни казват, че в Персийския залив са останали само седемдесет и четири милиарда галона от тази пяна на юрския океан. Може би това е достатъчно, за да ни стигне до края на нашия век? А може би не. Най-неотложният въпрос пред Съединените щати, дами и господа, е: „А после какво?“.