Той оглежда публиката пред себе си. „На моята длан.“
— Едни заравят глави в пясъка. Други фантазират за вятърни турбини, резервоари и — иронична полуусмивка — свински газ.
Одобрителни подсмихвалия.
— Ние в „Сийборд“ се занимаваме с реални неща — повишава тон: — Днес аз съм застанал пред вас, за да ви кажа, че лекът срещу нефта е точно тук, точно сега, на остров Суонеке!
След като аплодисментите заглъхват, той се усмихва.
— От днес нататък ние ще имаме в изобилие безопасна атомна енергия родно производство! Приятели, аз съм много, много горд да ви представя едно от най-значимите инженерни нововъведения в историята… реактора „ХИДРА-Нула“!
Диапозитивът се сменя, появява се схема на напречен разрез и инструктираната част от публиката избухва в бурни аплодисменти, с което подтиква повечето присъстващи да последват примера й.
— Но стига толкова от мен, аз съм само президентът.
Сърдечен смях.
— За да открие галерията за посетители и да натисне бутона за подключване на „Суонеке-2“ към националната енергийна мрежа, нашето семейство „Сийборд“ е поканило един много важен гост. Той е известен на Капитолийския хълм като „президентския енергиен гуру“ — широка усмивка. — За мен е голяма чест и истинско удоволствие да приветствам човека, който няма нужда от представяне, секретаря по енергетиката Лойд Хукс!
На сцената под взрив от аплодисменти излиза човек с безупречна външност. Лойд Хукс и Алберто Грималди си стисват ръцете с братска любов и доверие.
— Сценаристите ти стават все по-добри — прошепва Лойд Хукс, докато двамата се усмихват широко на публиката, — но ти си все същото въплъщение на алчността.
Алберто Грималди потупва Лойд Хукс по гърба и с любезен тон отвръща:
— А ти ще се набуташ в управителния съвет на тази компания само през трупа ми, продажен кучи сине!
Хукс стои пред публиката с грейнала усмивка.
— Значи още можеш да предлагаш конструктивни решения, Алберто.
Избухва канонада от светкавици.
Млада жена с тъмносиньо сако се измъква през един служебен вход.
12
— Извинете, къде е дамската тоалетна?
Пазачът говори по уоки-токи и махва към един коридор.
Луиса Рей поглежда назад. Пазачът е с гръб към нея, затова тя свива зад ъгъла и попада в лабиринт от еднакви коридори, прохладни и бучащи от климатици. Подминава двама забързани техници с гащеризони, които поглеждат гърдите й изпод каските си, но не я спират. На вратите има загадъчни означения. W212 ПОЛУОБСЛУЖВАЕМИ, Y009 ПОЛУЕТАЖИ КЛ., V770 БЕЗОПАСНИ ОБСЛУЖВАЕМИ. Периодично се срещат врати, подсигурени с кодове за достъп. На едно стълбище тя разглежда схема на етажа, но никъде не вижда надпис „Сиксмит“.
— Изгубихте ли се, госпожице?
Луиса полага максимално усилие да запази самообладание. Побелял чернокож пазач стои до нея и я гледа.
— Да, търся кабинета на д-р Сиксмит.
— Аха. Англичанина. Трети етаж, C105.
— Благодаря.
— От седмица-две не се е появявал.
— Наистина ли? Имате ли представа защо?
— Да. Отиде на почивка във Вегас.
— Д-р Сиксмит? Във Вегас?
— А-ха. Така ми казаха.
Вратата на стая C105 е открехната. Прибързаният опит да се изтрие надписът „Д-р Сиксмит“ от табелката е завършил с неугледен провал. През процепа Луиса Рей вижда надвесен над масата млад мъж да търси нещо в купчина тетрадки. Вещите от стаята са събрани в няколко подготвени за изпращане сандъка. Луиса си припомня думите на баща си: „Да се държиш като вътрешен човек понякога е достатъчно, за да станеш такъв“.
— Е — казва тя на влизане в стаята. — Вие не сте д-р Сиксмит, нали?
Мъжът виновно пуска тетрадката и Луиса разбира, че е спечелила няколко секунди.
— О, боже — той я поглежда втренчено, — вие сигурно сте Мегън.
„Защо да му противореча?“
— А вие кой сте?