— Имате двайсет минути максимум да се измъкнете. Тръгвайте!
Сигнал свободно, пиукаща вечност.
14
Джери Нъсбаум завърта стола в кабинета си, възсяда го, подпира ръце и лакти на облегалката му и отпуска брадичка върху тях.
— Представи си картинката — аз и шестима откачалки с расти и негроидни убеждения и в ноздрите ми опрян пистолет. И не ти говоря за Харлем посред нощ, говоря ти за шибания Гринич Вилидж посред бял ден, след като съм изял една тлъста осемкилограмова пържола с Норман Мейлър, мамка му. Та стоим значи ние, единият черен брат ме преджобва с двуцветната си лапа и ме освобождава от портфейла ми. „К’во е т’ва? Алигаторска кожа? — Нъсбаум имитира произношение като на Ричард Прайър. — Нямаш класа, белчо!“ Класа? Тия отрепки ме накараха да си опразня джобовете до последния цент, буквално. Само че Нъсбаум се смя последен, обзалагаш ли се? В таксито към „Таймс Скуеър“ написах превърналата се в класика статия „Нови племена“, няма полза от фалшива скромност, и до края на седмицата я продадох на трийсет издания! Моите крадци ме превърнаха в популярно име. Така че, Луи-Луи, какво ще кажеш ти да ме заведеш на вечеря, а аз да те науча как да измъкнеш малко злато от Юмрука на съдбата?
Пишещата машина на Луиса звънва.
— Ако крадците са те обрали до последния цент — буквално, — какво си търсил в такси от Гринич Вилидж до „Таймс Скуеър“? Платил си в натура за пътуването?
— Ти — Нъсбаум се намества — си гений в пропускането на същественото.
Роланд Джейкс накапва снимка с восък от свещ.
— Определение на седмицата. Какво е консерватор?
За лятото на 1975 шегата е вече остаряла.
— Обран либерал.
Засегнат, Джейкс отново се залавя да поправя снимката си.
Луиса прекосява стаята и стига до вратата на Дом Грелш. Шефът й говори тихо и сърдито по телефона. Тя стои отвън, но дочува:
— Не, не, не, г-н Фръм, нещата наистина са черно-бели, кажете ми — хей, сега говоря аз, — кажете ми, има ли по-черно-бяло „състояние“ от левкемията? Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че жена ми е просто поредният досаден ангажимент, който ви дели от голфа в три часа, не е ли така? Тогава ми го докажете. Вие имате ли жена, г-н Фръм? Имате ли? Имате. Представяте ли си жена ви да лежи в болница и косата й да капе? Какво? Какво казахте? „Емоциите няма да помогнат!“ Само това ли можете да ми предложите, г-н Фръм? Да, човече, напълно прав си, ще се посъветвам с адвокат!
Грелш тряска слушалката, нахвърля се на боксовата си круша, като при всеки удар мърмори задъхан: „Фръм!“, рухва на стола си, запалва цигара и забелязва Луиса да стои колебливо на вратата.
— Живот. Лайняна буря десета степен. Чувала ли си за това?
— Резюмето. Мога да дойда по-късно.
— Не. Влез, седни. Луиса, ти млада, здрава и силна ли си?
— Да — Луиса сяда на някакви кашони. — Защо?
— Защото след това, което ще ти кажа за статията ти относно недоказаното укриване на информация в „Сийборд“, ще се почувстваш стара, болна и слаба.
15
На летището в Буенас Йербас д-р Руфъс Сиксмит оставя млечнобяла папка в шкафче номер 909, оглежда се из оживения терминал, пуска монети в процепа, завърта ключа и го пъха в дебел бежов плик, адресиран до Луиса Рей в списание „Далекоглед“, сграда „Клъф“, 12 етаж, 3 авеню, Буенас Йербас. С приближаването му към пощенската станция пулсът му се учестява. „Ами ако ме хванат, преди да стигна?“ Пулсът му скача рязко. Бизнесмени, семейства с багажни колички, върволици от възрастни туристи — всички като че ли нарочно се опитват да забавят движението му. Процепът на пощенската кутия се приближава. Остават само метри, само сантиметри.
Тя гълта бежовия плик и той се изгубва. „На добър път.“
Сиксмит се нарежда на опашка за билет. Съобщенията за закъснения го успокояват като молебен. Той нервно се озърта за агенти на „Сийборд“, дошли да го приберат в този късен час. Накрая служителката на гишето му махва да се приближи.
— Трябва да стигна до Лондон. Всъщност до който и да е град в Обединеното кралство. В която и да е класа, с която и да е авиолиния. Ще платя в брой.
— Невъзможно е, господине — умората на служителката прозира през слоя грим. — Най-ранният полет, който мога да ви предложа… — тя преглежда напечатан на телетип лист. — За Лондон, „Хийтроу“… утре, излита в петнайсет и петнайсет, „Лейкър Скайтрейнс“, смяна на летище „Джей Еф Кей“.