— Изключително важно е да замина по-рано.
— Не се съмнявам, господине, но контролът на въздушното движение стачкува и имаме куп неизлетели пътници.
Сиксмит си казва, че дори „Сийборд“ не е в състояние да предизвика стачки на летището, за да попречи на бягството му.
— Значи ще летя утре. Еднопосочен, бизнес класа, ако обичате, за непушачи. Има ли къде да се пренощува на летището?
— Да, господине, на третия етаж. Хотел „Бон Воаяж“. Там ще ви бъде удобно. Може ли само да видя паспорта ви, за да издам билета?
16
Залез като през стъклопис осветява кадифения диван в стил „Хемингуей“ в апартамента на Луиса. Тя дъвче молив и унесено чете „Да впрегнем слънцето: две десетилетия атомна енергия за мирни цели“. Хавиер седи на бюрото й и решава задачи с деление. Носи се тиха музика от плочата на Карол Кинг „Гоблен“. През прозорците долита далечен шум на автомобили, пътуващи към дома през потънали в зеленина предградия, и свирене на репетиращ наблизо кларинетист. Телефонът иззвънява, но Луиса не реагира. Хавиер разглежда телефонния секретар, който се включва с щракване. „Здравейте, в момента Луиса Рей не може да се обади, но ако оставите името и телефонния си номер, аз ще се свържа с вас.“
— Ненавиждам тези машинки — оплаква се жената отсреща.
— Сладкишче, майка ти е. Току-що се чух с Бити Грифин и тя ми каза, че си се разделила с Хал — миналия месец? Останах безмълвна! Не каза и дума нито на погребението на баща си, нито на погребението на Алфонс. Това премълчаване много ме тревожи. С Дъги организираме обяд за набиране на средства за Американското дружество за борба с рака и за нас ще бъде безценно — колкото слънцето, луната и звездите, — ако изоставиш тясното си гнезденце само за един уикенд и ни навестиш, а, Сладкишче? Ще дойдат тризнаците Хендерсън — това са кардиологът Деймиън, гинекологът Ланс и Джеси… Дъг? Дъг! Какво работи Джеси Хендерсън? Лоботомист? О, много смешно. Както и да е, дъще моя, Бити ми каза, че по силата на някакво необяснимо подреждане на планетите и тримата братя са необвързани. Напред, Сладкишче, напред! Обади се веднага щом чуеш това. Хайде, обичам те — тя завършва със сочна целувка: — Мм-мляс!
— Говори като майката вещица от „Омагьосани“ — Хавиер изчаква малко. — Какво значи „безмълвна“?
Луиса не вдига глава.
— Това е, когато си толкова изненадан, че не можеш да говориш.
— Тя не ми се видя много безмълвна, а на теб?
Луиса е погълната от четивото си.
— „Сладкишче“?
Тя хвърля чехъла си по момчето.
17
В хотелската си стая в „Бон Воаяж“ д-р Руфъс Сиксмит чете снопче писма, писани до него преди близо половин век от приятеля му Робърт Фробишър. Знае ги наизуст, но допирът, шумоленето им и избледнелият почерк на неговия приятел успокояват нервите му. За тези писма той би се хвърлил в горяща сграда. Точно в седем часа се умива, сменя си ризата и пъха деветте прочетени писма в хотелската Библия — прибира я в шкафчето до леглото. Непрочетените пъха в джоба на сакото си, за да ги чете в ресторанта. Писмата на Фробишър не са подходящ материал за изнудване, но Сиксмит е предпазлив и подреден човек.
Вечерята се състои от малка пържола и резенчета пържен патладжан с лошо измита салата. Това по-скоро убива, отколкото задоволява апетита на Сиксмит. Той оставя половината храна в чинията си и отпива газирана вода, докато чете последните осем писма на Фробишър. В думите на Робърт вижда себе си, вижда се как търси из Брюж неуравновесения си приятел, първата си любов… „И ако трябва да съм честен, последната.“
Сиксмит плаща сметката и се връща в хотелската си стая. В асансьора мисли за отговорността, която е стоварил на плещите на Луиса Рей, пита се дали е постъпил правилно. Когато отваря вратата, пердетата в стаята му се издуват. Той се провиква:
— Кой е там?
„Никой. Никой не знае къде си.“ Въображението му го разиграва от седмици. Не спи достатъчно.
— Виж — казва Сиксмит сам на себе си, — след четирийсет и осем часа ще бъдеш в Кеймбридж на своя дъждовен, сигурен, малък остров. Ще имаш подръка средствата, съюзниците, контактите си и там ще можеш да планираш своята атака срещу „Сийборд“.
18
Бил Смоук вижда как Руфъс Сиксмит излиза от хотелската си стая, изчаква пет минути, после влиза. Сяда на ръба на ваната и разкършва китки на облечените си в ръкавици ръце. „Никоя дрога, никоя религия не ти дава такава тръпка, както умъртвяването на човек. За това обаче трябва мозък. Нямаш ли дисциплина и опит, скоро ще се намериш на електрическия стол.“ Убиецът напипва златния южноафрикански крюгерранд в джоба си. Тази монета го придружава на всички специални мисии. Смоук осъзнава, че робува на суеверие, но не възнамерява да си прави експерименти с талисман за късмет, за да докаже, че е прав. „Трагедия за любимите хора, едно голямо нищо за всички други, а за клиентите ми — решен проблем. Аз съм само инструмент на волята на клиента. Ако не съм аз, ще е следващият наемник в жълтите страници. Обвинявайте собственика, обвинявайте създателя, но не обвинявайте самото оръжие.“ Бил Смоук чува щракването на ключалката. „Дишай.“ Изгълтаните по-рано хапчета избистрят възприятията му до ужасяваща степен и когато Сиксмит влиза в спалнята, тананикайки си „Заминавам с реактивен самолет“, наемникът е готов да се закълне, че усеща пулса на жертвата, по-бавен от собствения му пулс. Смоук вижда целта си през открехнатата врата. Сиксмит се хвърля на леглото. Убиецът си представя движенията, които трябва да извърши: „Три стъпки навън, изстрел отстрани, в слепоочието, отблизо.“ Той изскача иззад вратата, Сиксмит издава гърлен звук и се опитва да стане, но заглушеният куршум вече пронизва черепа на учения и се забива в дюшека. Тялото на Руфъс Сиксмит пада назад така, сякаш е легнал да подремне след ядене.