Луиса е останала със същото впечатление от писмата на Робърт Фробишър.
— А дали знаете нещо за доклад, писан от него против „ХИДРА-Нула“, в който той настоява да се спре „Суонеке 2“?
— Д-р Сиксмит? Абсолютно сигурна ли сте?
— Абсолютно сигурна — не. Дяволски сигурна — да.
Ван Зант става неспокойна.
— Боже мой, ако „Зелен фронт“ успее да се сдобие с екземпляр от него… — лицето й помръква. — Ако д-р Руфъс Сиксмит е написал отрицателен доклад за „ХИДРА-Нула“ и е заплашил да го направи публично достояние — е, тогава аз не вярвам, че се е самоубил.
Луиса забелязва, че и двете шепнат. Тя задава въпроса, който според нея би задал Грелш:
— Мисълта, че от „Сийборд“ биха убили Нобелов лауреат само за да избегнат лоши отзиви в пресата, не граничи ли с параноя?
От коркова дъска на стената Ван Зант сваля снимка на жена на около седемдесет.
— Ето ви едно име. Марго Роукър.
— Завчера прочетох името й на един плакат.
— Марго е активист на „Зелен фронт“, откакто „Сийборд“ купиха остров Суонеке. Тя е собственик на тази земя и ни позволява да я използваме, за да бъдем неудобен трън в задника на „Сийборд“. Преди шест седмици обраха бунгалото й на две мили по-нагоре по брега. Марго няма пари, само малко земя — земя, с която отказа да се раздели въпреки всички примамливи предложения, размахани под носа й от „Сийборд“. Е, крадците са я пребили до безсъзнание, захвърлили са я полумъртва, но не са взели нищо. Случаят не е точно убийство, защото Марго е още в кома, така че според версията на полицията това е зле планирана кражба с взлом със злощастен край.
— Злощастен за Марго.
— И дяволски щастлив за „Сийборд“. Сметките за лечение ще докарат семейството й до разорение. Няколко дни след нападението се появи една компания за недвижими имоти от Лос Анджелис — „Оупън Виста“, — която предложи на братовчедката на Марго оферта за покупка на тези няколко акра крайбрежен храсталак на четворно по-висока цена от пазарната им стойност. Искали да правят частен природен резерват. Тогава аз помолих „Зелен фронт“ да проучат това-онова за „Оупън Виста“. Била е регистрирана само осем седмици по-рано и познайте чие име оглавяваше списъка на акционерите — Ван Зант кимва към остров Суонеке.
Луиса премисля всичко казано дотук.
— Пак ще ви потърся, Хестър.
— Надявам се да го направите.
27
Алберто Грималди харесва извънредните съвещания по сигурността с Бил Смоук и Джо Нейпиър в кабинета си на Суонеке. Допада му деловият вид на двамата — пълна противоположност на обкръжението му от ласкатели и молители. Той обича да изпраща секретарката си във фоайето за гости, където директори на компании, профсъюзни лидери и правителствени чиновници са принудени да чакат, в идеалния случай часове, за да я чуят да казва: „Франк, Джо, г-н Грималди вече може да ви приеме“. Смоук и Нейпиър дават възможност на Грималди да прояви онези черти от характера си, присъщи на Джей Едгар Хувър. Той вижда Нейпиър като предан булдог, белязан от детските си години в Ню Джърси, които не е забравил и след трийсет и петте си години в Калифорния; Бил Смоук е дългогодишен познайник, който не се спира пред никакви прегради, етика и закони, за да изпълни волята на господаря си.
На днешната среща присъства и Фей Ли, повикана от Нейпиър във връзка с последната точка от неписания им дневен ред: този уикенд на Суонеке ще дойде журналистка, Луиса Рей, която може да представлява, а може и да не представлява заплаха за сигурността.
— Е, Фей — казва Грималди, седнал на ръба на бюрото си, — какво знаем за нея?
Фей Ли започва да говори, сякаш чете от списък:
— Репортер в „Далекоглед“ — мисля, че всички знаем това. На двайсет и шест, амбициозна, повече либерална, отколкото радикална. Дъщеря на онзи Лестър Рей, международния кореспондент, наскоро е починал. Преди седем години майка й след безпроблемен развод се е омъжила повторно за архитект, живее в предградието Юингсвил, Буенас Йербас. Няма братя и сестри. Завършила с отличие история и икономика в Бъркли. Първа работа — „Ел Ей Рикордър“, политически статии в „Трибюн“ и „Хералд“. Неомъжена, живее сама, плаща сметките си навреме.