— Аз съм щастливо мобилизиран. Здравей отново, Луиса.
Луиса долавя тревожност в ръкостискането му.
— Госпожица Рей е дошла — казва Фей Ли — да пише статия по антропология на жителите на Суонеке.
— Така ли? Ние сме скучно племе. Надявам се да успееш да запълниш нужния обем от думи.
Фей Ли пуска в ход сияйната си усмивка.
— Убедена съм, че Айзък ще намери малко време да отговори на всичките ти въпроси, Луиса, нали, Айзък?
— Аз съм най-скучният измежду скучните.
— Не му вярвай, Луиса — предупреждава я Фей Ли. — Това е само част от стратегията му. След като свалиш гарда, той атакува.
Набеденият за донжуан Айзък се поклаща на пети и с неловка усмивка гледа в краката си.
31
— Трагичният недостатък на Айзък Сакс — самоанализира се той два часа по-късно, седнал до еркерния прозорец срещу Луиса Рей — е следният. Твърде страхлив, за да бъде воин, но недостатъчно страхлив, за да легне и да се търкулне по гръб като добро куче.
Думите му са хлъзгави като копитата на Бамби на леда. На масата стои почти празна бутилка вино. Барът е пуст. Сакс не помни кога за последно е бил толкова пиян или толкова напрегнат и отпуснат едновременно: отпуснат, защото интелигентна млада жена се радва на компанията му; напрегнат, защото е готов да спука цирея на съвестта си. Той с учудване и ирония установява, че е привлечен от Луиса Рей, и горчиво съжалява, че се срещат при тези обстоятелства. Границата между жената и репортера постоянно се размива.
— Хайде да сменим темата — предлага Сакс. — Колата ти, твоят — той имитира холивудски немски акцент — фолксваген… Как се казва?
— Откъде знаеш, че колата ми има име?
— Всички собственици на „Фолксваген Бийтъл“ кръщават колите си. Моля те, само не ми казвай, че името й е Джон, Пол, Джордж или Ринго.
„Боже, Луиса Рей, колко си хубава.“
Луиса отвръща:
— Ще ми се смееш.
— Не.
— Да.
— Аз, Айзък Каспар Сакс, тържествено обещавам да не се смея.
— С това второ име „Каспар“ по-добре недей. Казва се Гарсия.
И двамата се кикотят безшумно, докато накрая избухват в звучен смях. „Може би и тя ме харесва, може би не седи с мен само заради работата.“
Луиса ловко овладява смеха си.
— Толкова ли струват обещанията ти?
Сакс прави физиономия на разкаяние и избърсва очите си.
— Обикновено струват повече. Не знам защо ми е толкова смешно, все пак „Гарсия“… — той избухва в кикот. — Не е чак такова смешно име. Някога излизах с едно момиче, което беше кръстило колата си Росинант, за бога.
— Един бивш приятел, откачен битник от Бъркли, я кръсти така. На Джери Гарсия, сещаш се, от „Грейтфул Дед“. Заряза я пред общежитието ми, когато двигателят започна да бълва дим изпод капака, горе-долу по същото време заряза и мен заради една мажоретка. Сладникаво, но е самата истина.
— Как не си ударила клечка кибрит на фолксвагена?
— Гарсия не е виновен, че бившият му собственик е лъжлив производител на сперма.
— Този тип трябва да е бил луд — Сакс не е имал намерение да казва това, но не се срамува, че го е направил.
Луиса Рей кимва в знак на благосклонна признателност.
— Както и да е, името „Гарсия“ му отива. Вечно е разстроен, сменя скоростта както му дойде, разпада се, багажникът не се заключва, резервоарът тече, но все не предава Богу дух.
„Покани я да дойде пак — мисли си Сакс. — Не ставай глупак, не сте деца.“
Те гледат как вълните се разбиват в брега, озарен от лунната светлина.
„Кажи го“.
— Онзи ден — гласът му заглъхва до шепот и той усеща как му прилошава — ти търсеше нещо в кабинета на Сиксмит.
Сякаш сенките наоколо наострят уши.
— Нали?
Луиса също се оглежда дали някой не ги подслушва и съвсем тихо казва:
— Доколкото разбирам, д-р Сиксмит е написал един доклад.
— Руфъс трябваше да работи в тясно сътрудничество с екипа, който проектира и построи онова нещо. Иначе казано, с мен.
— Тогава сигурно знаеш до какви изводи е стигнал. За реактора „ХИДРА“.
— Всички знаем! Джесъпс, Моузес, Кийн… всички знаят.
— За съществен недостатък в дизайна?
Сакс потреперва.
— Да.