„Нищо не се е променило освен… всичко.“
— Колко сериозна може да бъде една евентуална авария?
— Ако д-р Сиксмит е прав, ще бъде много, много сериозна.
— Защо „Суонеке 2“ не се изключи, за да бъде извършена проверка?
— Заради пари, власт, обичайните заподозрени.
— Ти приемаш ли откритията на Сиксмит?
„Внимавай.“
— Приемам, че съществува значителен теоретичен риск.
— Оказван ли ви е натиск да запазите своите съмнения за себе си?
— На всеки учен поотделно. Всички учени се съгласиха. С изключение на Сиксмит.
— От кого, Айзък? От Алберто Грималди? От самия връх ли идва натискът?
Кораловите храсти хвърлят сенки на сребристата поляна.
— Луиса, какво ще направиш, ако в ръцете ти случайно попадне екземпляр от доклада?
— Час по-скоро ще го публикувам.
— Наясно ли си…
„Не мога да го изрека.“
— Дали съм наясно, че хората от горните ешелони на властта биха предпочели да ме видят мъртва, отколкото да допуснат „ХИДРА“ да бъде дискредитирана? В момента само с това съм наясно.
— Не мога нищо да обещая.
„Боже, колко безхарактерно.“
— Станах учен, защото… То е като да добиваш злато в кална река. Златото е истината. Аз… Не знам какво искам да направя…
— Журналистите копаят в също толкова кални реки.
Луната сияе над водата.
— Направи това — казва накрая Луиса, — което не можеш да не направиш.
32
Във ветровитото ранно утро Луиса Рей гледа как играчите на голф прекосяват свежата зеленина на игрището и се пита дали предишната вечер не е трябвало да покани Айзък Сакс в стаята си. Двамата имат уговорка да се срещнат на закуска.
Хрумва й, че може би е трябвало да се обади на Хавиер. „Не си му майка, не си му настойник, само съседка.“ Това не й се струва убедително, но тъй както не е могла да подмине момчето, което е заварила да плаче до шахтата за боклук, тъй както се е почувствала длъжна да отиде при пазача, да поиска от него ключовете и да изрови от контейнера за смет любимите на Хавиер класьори с марки, сега тя не знае как да се откъсне от него. Той си няма никого освен нея, а единайсетгодишните не разбират от уместност и приличие. „А ти кого другиго си имаш?“
— Изглеждате така, сякаш сте понесли целия свят на плещите си — казва Джо Нейпиър.
— Джо. Седнете.
— Дано не възразявате. Нося ви лоша новина. Айзък Сакс помоли да ви предам искрените му извинения, но не може да дойде на срещата с вас.
— Така ли?
— Тази сутрин Алберто Грималди отпътува за централата ни на Тримилния остров да посрещне група германци. Сидни Джесъпс трябваше да замине с него като техническо лице, но бащата на Сид получи инфаркт и се наложи Айзък да го замести.
— А-ха. Тръгна ли вече?
— Боя се, че да. Сега е — Нейпиър поглежда часовника си — над Скалистите планини в Колорадо. Няма да се учудя, ако още се бори с махмурлука.
„Не допускай разочарованието ти да проличи.“
— Кога трябва да се върне?
— Утре сутринта.
— А-ха.
„По дяволите, по дяволите, по дяволите.“
— Аз съм два пъти по-възрастен и три пъти по-грозен от Айзък, но Фей ме помоли да ви разведа из комплекса. Насрочила е няколко интервюта с хора, които според нея могат да представляват интерес за вас.
— Джо, много мило от ваша страна, че всички ми отделяте толкова много от времето си през уикенда — казва Луиса.
„Знаете ли, че Сакс беше на крачка от предателство? Откъде? Освен ако Сакс не е подставено лице? Не мога да го проумея.“
— Аз съм самотен стар човек с твърде много свободно време.
33
— Значи наричате отдел „Изследвания и развитие“ Кокошарника, защото там мътят гениите? — пита през смях Луиса два часа по-късно и си записва в бележника, докато Джо Нейпиър отваря пред нея вратата на контролната зала. — А как наричате сградата на реактора?
Един техник, който дъвче дъвка, се обажда:
— Дом на смелите.
Физиономията на Джо сякаш казва: „Много смешно“.
— Това определено не е за публикуване.
— Джо каза ли ви как наричаме крилото на охраната? — усмихва се техникът.
Луиса поклаща глава.
— Планетата на маймуните — той се обръща към Нейпиър. — Запознай ни с гостенката си, Джо.