— Официално оплакване?
— Нали с това ще покажеш, че жените тичат при висшестоящите всеки път, когато стане напечено?
— Ти какво направи?
— Наредих да го преместят в централата ни в Канзас. Насред пущинака, насред януари. Жал ми е за жена му, но тя си го е избрала. След като случката се разчу, започнаха да ме наричат „господин Ли“. Една истинска жена не би се отнесла така жестоко с горкия мъж, не, една истинска жена би възприела шегата му като комплимент — Фей Ли разглажда гънките на покривката. — Ти сблъскваш ли се с такива гадости в работата?
Луиса се замисля за Нъсбаум и Джейкс.
— Постоянно.
— Може би нашите дъщери ще живеят в свободен свят, но за нас няма шанс. Ние трябва да си помагаме сами, Луиса. Мъжете няма да ни помогнат.
Журналистката усеща промяна в посоката на разговора.
Фей Ли се навежда към нея.
— Надявам се, че ще ме използваш като свой информатор на остров Суонеке.
Луиса предпазливо опипва почвата.
— Журналистите имат нужда от информатори, Фей, така че със сигурност ще те имам предвид. Трябва обаче да те предупредя, че „Далекоглед“ не разполага с необходимите средства, за да предлага възнаграждение, каквото може би…
— Мъжете са измислили парите. Жените са измислили взаимната помощ.
„Мъдрец е този — размишлява Луиса, — който може да отличи капаните от възможностите.“
— Не ми е ясно… как редови репортер като мен може да „помогне“ на жена в твоето положение, Фей.
— Не се подценявай. Приятелски настроените журналисти са ценни съюзници. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако в някакъв момент ти се прииска да обсъдиш по-съществени въпроси от това колко порции пържени картофи изяждат годишно инженерите на остров Суонеке — гласът й се снишава до шепот, едва доловим сред дрънченето на прибори, музиката от пианото в бара и смеха от околните маси, — като данните за реактора „ХИДРА“, събрани от д-р Сиксмит — давам ти само пример, — аз ти гарантирам, че ще ти бъда от много по-голяма полза, отколкото си мислиш.
Фей Ли щраква с пръсти и количката с десертите тръгва към масата им.
— Сладоледът с лимон и пъпеш е много нискокалоричен, прочиства небцето, идеален е преди кафето. Довери ми се.
Преобразяването й е толкова съвършено, че Луиса започва да се пита дали наистина преди малко е чула това, което мисли, че е чула.
— Ще ти се доверя.
— Радвам се, че се разбираме.
Луиса се чуди: „До каква степен заблудата е допустима в журналистиката?“. Тя си спомня отговора на баща си един следобед в двора на болницата: „Дали някога съм лъгал, за да напиша материал? Изричал съм по десет опашати лъжи всяка сутрин преди закуска, само и само да се доближа на сантиметър до истината“.
36
Звънът на телефона прекъсва сънищата на Луиса и тя се озовава в осветената от луната стая. Грабва лампата, будилника и накрая слушалката. В първия момент не може да си спомни нито как се казва, нито къде се намира.
— Луиса? — подсказва й глас от черната далечина.
— Да, Луиса Рей.
— Луиса, аз съм, Айзък, Айзък Сакс, обаждам ти се от друг щат.
— Айзък! Къде си? Колко е часът? Защо…
— Шшт, шшт, извинявай, че те събудих, и извинявай, че вчера бях принуден да замина в ранни зори. Слушай, аз съм в Бостън. Тук е седем и половина, в Калифорния скоро ще съмне. Чуваш ли ме още, Луиса? Нали не си затворила?
„Той се страхува.“
— Да, Айзък. Слушам те.
— Преди да тръгна от Суонеке, оставих у Гарсия един подарък за теб, нищо особено, симпатична дреболия — Сакс се опитва да говори с безгрижен тон. — Разбираш ли?
„Мили Боже, какви ги приказва?“
— Чуваш ли ме, Луиса? У Гарсия има подарък за теб.
По-будната част от мозъка й започва да обработва информацията. „Айзък Сакс е оставил доклада на Сиксмит в твоя фолксваген. Ти му спомена, че багажникът не се заключва. Явно смята, че в хотела не е безопасно и че ви подслушват.“
— Много мило от твоя страна, Айзък. Дано не е нещо прекалено скъпо.
— Заслужава си всеки цент. Извинявай, че прекъснах съня ти за разхубавяване.
— Не се тревожи. Не бива да предозирам с него. Желая ти лек полет и до скоро виждане. Може би на вечеря?