— С удоволствие. Е, трябва да се качвам на самолета.
— Лек полет — казва Луиса и затваря.
„Да си тръгна по-късно, сякаш нищо не се е случило? Или веднага да напусна Суонеке?“
37
На четвърт миля от селището Джо Нейпиър също е буден. Прозорецът му огражда в рамка предутринното небе. Половината стая е заета от апаратура за електронно следене. От една тонколона се разнася звук от прекъсната телефонна връзка. Нейпиър превърта назад скърцаща магнетофонна лента. „Преди да тръгна от Суонеке, оставих у Гарсия един подарък за теб, нищо особено, симпатична дреболия… Разбираш ли? Чуваш ли ме, Луиса? У Гарсия има подарък за теб.“
„Гарсия? Гарсия?“
Нейпиър се мръщи на студеното си кафе и отваря папка с надпис „Регистър №2“. Колеги, приятели, контакти… в списъка няма Гарсия. „По-добре да предупредя Бил Смоук да не припарва до Луиса, преди да съм говорил с нея.“ Той натиска копчето на запалката си. „Човек като Бил Смоук е трудно да бъде намерен, камо ли предупреден.“ Нейпиър всмуква в дробовете си лютива глътка дим. Телефонът му звъни: обажда се Бил Смоук.
— Е, кой, мамка му, е този Гарсия?
— Не знам, не фигурира в списъка. Слушай, не искам да ходиш…
— Нейпиър, работата ти е да знаеш, мамка му.
„Значи вече така ми говориш?“
— Виж какво, дръж си…
— Ти виж какво — Бил Смоук затваря.
„Лошо, лошо, много лошо.“ Джо грабва якето си, гаси цигарата, излиза от апартамента и бързо тръгва към хотела на Луиса. Пет минути пеша. Спомня си заплашителния тон на Бил Смоук и хуква да бяга.
38
Докато тъпче вещите си в пътната чанта, Луиса е обзета от натрапчиво усещане за дежа вю. „Робърт Фробишър се изнизва, без да плати, от поредния хотел.“ Тя слиза по стълбите в празното фоайе. Килимът е безшумен като сняг. Радиото в стаята отзад мърмори нежни думи. Луиса се промъква към главния вход с надеждата да си тръгне без обяснения. Вратите се заключват, за да спират достъпа отвън навътре, не отвътре навън, и скоро тя крачи през поляната пред хотела към паркинга. Предутринният океански бриз нашепва неясни обещания. По-навътре в сушата нощното небе се оцветява в тъмнорозово. Никой не се мярка наоколо, но когато наближава колата си, Луиса едва се сдържа да не хукне. „Запази спокойствие, не бързай и ще можеш да кажеш, че отиваш на разходка с колата, за да се полюбуваш на изгрева.“
На пръв поглед багажникът е празен, но килимчето скрива някаква издатина. Под него Луиса намира пакет, увит в черен найлонов чувал за отпадъци. От вътре изважда млечнобяла папка. На слабата светлина прочита надписа отгоре: „РЕАКТОР «ХИДРА-НУЛА» — ИЗПИТВАНЕ НА ОПИТЕН ОБРАЗЕЦ — РЪКОВОДИТЕЛ ПРОЕКТ Д-Р РУФЪС СИКСМИТ — НЕРАЗРЕШЕНОТО ПРИТЕЖАНИЕ Е ФЕДЕРАЛНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ПО СИЛАТА НА ЗАКОНА ЗА ВОЕННИЯ И ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ ОТ 1971“. Към петстотин страници таблици, графични схеми, математически изчисления и доказателства. В душата й се надига и ехти бурен възторг. „Спокойно, това е само краят на началото.“
Погледът на Луиса е привлечен от някакво движение в далечината. Човек. Луиса прикляка зад Гарсия.
— Хей! Луиса! Спри!
„Джо Нейпиър!“ Сякаш попаднала в сън с ключове, ключалки и врати, Луиса прибира млечнобялата папка в черния чувал за отпадъци и я пъхва под седалката до шофьора — Нейпиър вече тича и лъчът от фенерчето му прорязва полумрака. Двигателят надава ленив лъвски рев — фолксвагенът рязко дава на задна. Джо Нейпиър се удря в задницата на колата, крещи и Луиса го вижда как отскача като клоун.
Тя не спира да му се извини.
39
Прашният черен шевролет на Бил Смоук спира рязко до контролния пункт на остров Суонеке в началото на моста. На континента отсреща блещука редица от светлинки. Пазачът разпознава колата и веднага застава до прозореца на шофьора.
— Добро утро, господине!
— Изглежда добро. Ти си Рихтер, нали?
— Да, г-н Смоук.
— Предполагам, че Джо Нейпиър току-що ти се е обадил и ти е наредил да не пускаш оранжев фолксваген.
— Точно така, г-н Смоук.
— Дойдох да отменя това нареждане по лично настояване на г-н Грималди. Ще вдигнеш бариерата пред фолксвагена и ще ме пуснеш да мина след него. Ще се обадиш на твоя приятел на отсрещния контролен пункт и ще му предадеш да не пуска никого, докато не види колата ми. Когато пристигне г-н Нейпиър — след около петнайсет минути, — ще му кажеш, че Алберто Грималди е заповядал да си ходи да спи. Разбра ли, Рихтер?