— Разбрах, г-н Смоук.
— Ти се ожени тази пролет, ако добре си спомням, нали?
— Имате отлична памет, господине.
— Така е. Сигурно се надяваш да имаш деца?
— Жена ми е бременна в четвъртия месец, г-н Смоук.
— Един съвет, Рихтер, как да успееш в охранителния бизнес. Искаш ли да чуеш съвета ми, синко?
— Бих искал, господине.
— И най-тъпото куче може да седи и да гледа. Обаче се иска ум, за да разбереш кога да не гледаш. Схвана ли какво ти казах, Рихтер?
— Много добре схванах, г-н Смоук.
— Тогава бъдещето на младото ти семейство е в сигурни ръце, синко.
Смоук дава на заден ход покрай контролния пункт и се снишава на седалката. След шестдесет секунди иззад носа завива пърпорещ фолксваген. Луиса спира, сваля прозореца, появява се Рихтер и Смоук дочува думите „семеен проблем“. Рихтер й желае приятно пътуване и бариерата се вдига.
Бил Смоук превключва на първа скорост, после на втора. Когато шевролетът наближава моста, звукът на гумите върху пътната настилка се променя. Трета, четвърта, настъпва педала. Очуканите задни фарове на бийтъла се приближават — петдесет метра, трийсет метра, десет… Смоук не е включил своите фарове. Той кривва в празното насрещно платно, минава на пета предавка и се изравнява с фолксвагена. Усмихва се. „Тя си мисли, че съм Джо Нейпиър.“ Рязко завърта волана и се разнася метално свистене — бийтълът е притиснат между колата му и парапета на моста, докато парапетът се измъква от бетона и фолксвагенът полита във въздуха.
Смоукс удря спирачките. Излиза на хладния въздух и вдишва миризмата на изгоряла гума. По-назад, двайсет или трийсет метра по-надолу, предницата на фолксвагена потъва под начупените криви на разпенените малки вълни в бездънното море. „Ако гръбнакът й не е счупен, до три минути трябва да се е удавила.“ Бил Смоук оглежда пораженията по каросерията на колата си и усеща как ентусиазмът му спада. „При анонимните, безлики убийства — заключава той — липсва тръпката от човешкия контакт.“
Американското слънце, усилено до дупка, тръби началото на нова зора.
Зловещата участ на Тимъти Кавендиш
Една ярка залязваща вечер преди четири, пет — не, боже мой, шест — лета вървях из Гринуич по някакъв булевард с редове зрели кестени и градински жасмин в състояние на блаженство. Тамошните къщи от епохата на Регентството спадат към най-скъпите имоти в Лондон, но ако някога наследите такава, драги читателю, продайте я, недейте да живеете в нея. Тези къщи крият някакви тъмни магии, които превръщат собствениците им в пълни откачалки. Един такъв потърпевш, бивш началник на полицията в Родезия, същата вечер ми беше написал чек, тлъст колкото самия него, за да редактирам и отпечатам автобиографията му. Блаженото ми състояние се дължеше отчасти на въпросния чек, отчасти на едно шабли от 1983 от лозята Дюрюзоа, магическо питие, което разтопява всичките ни големи трагедии до дребни недоразумения.
Насреща ми се зададоха три девойчета, облечени като Барби Проститутка, които заемаха тротоара по цялата му ширина. Слязох на платното, за да избегна сблъсъка. Но когато се изравних с тях, те скъсаха опаковките на чудовищните си сладоледи на клечка и просто ги пуснаха на земята. Усещането ми за доволство от живота беше сведено до нула. Все пак до нас имаше кофа за боклук! Отвратеният Гражданин Тим Кавендиш възкликна на нарушителките:
— Знаете ли, трябва да ги вдигнете.
— Що, ти к’во ще ни напра’иш? — сопнаха се те зад гърба ми.
Тъпи горили.
— Нямам никакво намерение да ви правя каквото и да било — подхвърлих аз през рамо. — Само ви казах, че…
Коленете ми се подкосиха и паважът ме зашлеви по бузата, с което отключи някакъв ранен спомен за падане от детско колело, преди болката да заличи всичко освен болката. Нечие остро коляно натисна лицето ми в купчина гнила шума. Усетих вкус на кръв. Някой болезнено изви шестдесет и няколко годишната ми китка на деветдесет градуса и разкопча часовника ми „Ингерсол Солар“. Спомних си какви ли не ругатни, архаични и съвременни, но преди побойничките да се докопат до портфейла ми, шум от приближаваща количка за сладолед, която свиреше мелодията на „Момичето от Ипанема“, разгони нападателките ми като вампирки минута преди изгрев-слънце.
— И не си подал жалба срещу тях? Ама че си глупак! — възкликна на другата сутрин мадам X, докато поръсваше със синтетичен подсладител закуската си от трици. — Обади се в полицията, за бога. Какво чакаш? Следите ще се заличат.