За съжаление вече бях попреувеличил истината и й бях казал, че са ме нападнали петима побойници с избръснати свастики на черепите си. Сега как щях да подам жалба, че три момиченца със сладоледи в предпубертетна възраст са ме надвили с такава лекота? Момчетата в синьо биха се задавили с шоколадовите си бисквити. Не, нападението ми не влезе в благовидната ни национална криминална статистика. И ако откраднатият ми „Ингерсол“ не беше романтичен подарък от по-слънчевите времена на нашия вече вледенил се брак, изобщо нямаше и да споменавам за случката.
Докъде бях стигнал?
Странно как в главите на хората на моята възраст изникват ненужни истории.
Не, не е странно, направо е страшно. Исках да започна този разказ с Дърмът Хогинс. Това е проблемът при писането на мемоари на ръка. Не можеш да променяш това, което вече си написал, без да оплескаш нещата още повече.
Вижте, аз бях редактор на Дърмът Хогинс Чистача, не психоаналитик или проклет астролог, така че откъде можех да знам какво ще се случи със сър Феликс Финч в онази ужасна нощ? Сър Феликс Финч, министър на културата и кормчия на „Трафалгарски книжен преглед“ — как само прелетя през медийния небосклон, как и днес, дванайсет месеца по-късно, все още се вижда с просто око! Почитателите на жълтата преса изчетоха всичко за него, отпечатано на първите страници; читателите на всекидневниците изплюха овесените си ядки, когато Радио 4 съобщи кой е убит и как. „Колумнистите“, това ято лешояди и синигери, чуруликаха и оплакваха Изгубения крал на изкуствата в безкрайни панегирици.
Аз, от друга страна, досега пазих достолепно мълчание. Би следвало обаче да предупредя претоварения читател, че ментовото бонбонче след вечеря в лицето на Феликс Финч е само аперитив към собствените ми митарства и несгоди. Към „Зловещата участ на Тимъти Кавендиш“, ако щете. Това вече е внушително заглавие.
Беше нощта на раздаването на наградите „Лимон“, което се проведе в бара на Джейк „Звездна светлина“, тържествено отворил отново врати на покрива на сграда в Бейзуотър, където за капак имаше и покривна градина. Цялата книгоиздателска хранителна верига се беше вдигнала във въздуха и кацнала при Джейк. Изтерзаните писатели, звездните готвачи, костюмарите, брадатите купувачи, недохранените книгопродавци, глутниците драскачи и фотографи, които си мислят, че „Изчезни!“ означава „Да, с удоволствие!“. Позволете ми да опровергая онзи подъл жалък слух, че поканата на Дърмът се е дължала на мен, че — о, разбира се — Тимъти Кавендиш е знаел, че авторът му жадува за публично отмъщение, което ще рече, че цялата трагедия е постановка за пред медиите. Измишльотини, съчинени от завистливи съперници! Никой така и не призна да е изпращал покана до Дърмът Хогинс и не ми се вярва, че виновницата ще го направи сега.
Така или иначе, победителят беше обявен и всички знаем кой получи наградата от петдесет хилядарки. Аз се натрясках. Они Тип ме открехна за коктейл на име „Наземен контрол до майор Том“. Еднопосочното време стана двупосочно и аз загубих бройката на всичките си майори. Джазовият секстет засвири румба. Излязох на балкона да глътна въздух и хвърлих поглед към веселбата вътре. Литературният Лондон в действие ми напомни за Гибън и описанието му на епохата на Антонините. „Над лицето на познанието надвиснал облак от критици, съставители, коментатори и скоро след упадъка на гения настъпила поквара на вкуса.“
Дърмът ме намери, както неизбежно прави всяка лоша новина. Държа да подчертая, че да бях срещнал папа Пий XIII, нямаше да се изненадам толкова. Всъщност Негова Непогрешимост по-лесно би се смесил с тълпата — моят метежен автор носеше банановожълт костюм върху шоколадова риза и вратовръзка с цвят на касис. Едва ли има нужда да напомням на любопитния читател, че „Набито канче“ още не беше предизвикало фурор в литературния свят. Всъщност още даже не беше стигнало до книжарниците, ако не броим тази на вездесъщия Джон Сандоу от Челси и онези нещастни вестникарски будки, собственост първо на евреи, после на сикхи, а сега на еритрейци, намиращи се в енорията на братята Хогинс в Ийст Енд. В действителност това, което Дърмът искаше да обсъдим в градината на покрива, бяха именно въпроси, свързани с рекламата и разпространението.
За стотен път му обясних, че компания с художествена насоченост като издателство „Кавендиш“ просто не може да хвърля пари за лъскави каталози или фирмени уикенди с тийм билдинг и картинг за продавачите. За пореден път обясних, че моите автори се чувстват удовлетворени от това, че могат да поднесат красиво подвързаните си томове на приятелите, семейството, потомците. Още веднъж обясних, че пазарът е пренаситен с гангстерски шик и че дори „Моби Дик“ се е провалил с гръм и трясък, когато Мелвил е бил още жив, макар да не се изразих точно така.