— Това са наистина великолепни мемоари — уверих го аз. — Трябва им време.
Пиян, печален и предубеден, писателят се наведе над парапета.
— Всичките тия комини. Много път до долу.
Сметнах, че заплахата е въображаема.
— Доста.
— Когато бях хлапе, мама ме заведе на „Мери Попинз“. Коминочистачи танцуваха по покриви. После го гледаше и на видео. По много пъти. В старческия дом.
— Помня какво беше, когато излезе. Това издава възрастта ми.
— Виж — Дърмът се намръщи и посочи през френските прозорци към вътрешността на бара. — Кой е този?
— Кой?
— Онзи с папийонката, който си бъбри с Пепеляшка.
— А, водещият, Феликс… уф, Феликс… как му беше името?
— Ши****ят Феликс Финч! Кучият син, дето насра книгата ми в ши***ото си префърцунено списание?
— Не беше най-ласкавата рецензия, но…
— Беше единствената рецензия, мамка му!
— Всъщност не беше толкова зле за четене…
— Така ли? „Безхитовите създатели на хитове като господин Хогинс са случайните жертви на пътя на съвременната литература.“ Забелязваш ли как хората вмятат „господин“, преди да ти забият ножа? „Господин Хогинс трябва да се извини на дърветата, отсечени за отпечатването на раздутия му «автобиороман». Четиристотин самовлюбено написани страници завършват съществуването си с невъобразимо плосък и безсмислен край.“
— Опомни се, Дърмът, никой не чете „Трафалгарски книжен преглед“.
— Мо’е ли? — авторът ми хвана за яката един сервитьор. — Чувал ли си за „Трафалгарски книжен преглед“?
— Ама разбира се — отговори сервитьорът източноевропеец. — Всичките ми преподаватели благоговеят пред ТКП, при тях са най-остроумните критици.
Дърмът метна чашата си през парапета.
— Хайде сега, какво е критикът? — попитах разсъдливо аз. — Човек, който чете бързо, надменно, но никога мъдро…
Джазовият секстет приключи изпълнението си и Дърмът ме остави по средата на изречението. Бях достатъчно пиян, за да оправдая викането на такси, и тъкмо си тръгвах, когато някой с глас на лондонски глашатай накара всички присъстващи да млъкнат:
— Дами и господа от журито! Моля за вашето внимание!
Светците да ни пазят, Дърмът удряше два подноса един в друг.
— Тази вечер имаме да връчим още една награда, драги мои събратя книжни феи! — изрева той.
Без да обръща внимание на закачливите смехове и подвикванията, моят автор извади плик от джоба на сакото си, скъса го и се престори, че чете:
— Награда за най-изтъкнат литературен критик.
Публиката му го зяпаше, кряскаше, освиркваше го или извръщаше поглед от неудобство.
— Конкуренцията беше жестока, но членовете на журито единодушно избраха Негово императорско величество, господаря на „Трафалгарски книжен преглед“, господин — изминети ме — сър Феликс Финч, кавалер на Ордена на Британската империя, хайдеее, по дяволите!
Неколцина подстрекатели се развикаха:
— Браво, Феликс! Браво!
Финч нямаше да е критик, ако не обичаше незаслуженото внимание. Той несъмнено вече съчиняваше в главата си статията за колонката си в „Сънди Таймс“ „Един Финч в града“. Дърмът от своя страна беше самата чистосърдечност и доброжелателност.
— Чудя се каква ли ще е наградата ми — подсмихна се Финч, когато аплодисментите стихнаха. — Непредадена за вторични суровини бройка от „Набито канче“ с автограф на автора? Едва ли са останали много!
Кликата му избухна в гръмогласен дружен смях, за да насърчи вожда си.
— Или може би печеля безплатен полет до южноамериканска страна с недоизковани закони за екстрадиция?
— Да, драги — намигна му Дърмът, — безплатен полет — точно това печелиш.
Авторът ми грабна Финч за реверите, търколи се назад, заби крака в шкембето му и с джудо хватка подхвърли по-ниската, отколкото хората си представяха, медийна личност нависоко в нощния въздух! Доста над теменужките, наредени по парапета на балкона.