Писъкът на Финч — и животът му — угасна върху смачкания метал дванайсет етажа по-надолу.
Нечие питие се разля на килима.
Дърмът Хогинс Чистача изтръска реверите си, наведе се над балкона и се провикна:
— И сега кой завърши съществуването си с невъобразимо плосък и безсмислен край?
Зашеметената тълпа направи път на убиеца, който се приближи към масата с хапките. По-късно неколцина свидетели си спомниха, че са го видели с тъмен ореол. Той си избра белгийски крекер, овкусен с аншоа от Бискайския залив и магданоз, леко полят със сусамено олио.
Тълпата започна да се опомня. Звуци от повръщане, възклицания и препускане по стълбите. Абсолютно кошмарна суматоха! Какво изпитвах аз? Честно ли? Ужас. Със сигурност. Шок? И още как. Смайване? Естествено. Страх? Не съвсем.
Няма да отрека зараждащото се усещане, че този трагичен обрат има и добра страна. В кабинета ми в Хеймаркет имаше 95 непродадени пакета от „Набито канче“ на Дърмът Хогинс — вдъхновените мемоари на бъдещия най-известен убиец във Великобритания. Франк Спрат, моят доблестен печатар в Севъноукс, на когото дължах толкова много пари, че горкият човек беше в безизходица, още пазеше плаките и можеше начаса да отпечата нов тираж.
С твърди корици, дами и господа.
Четиринайсет паунда и деветдесет и девет пенса бройката.
Мед ми капе на сърцето!
Като опитен редактор аз не одобрявам ретроспекциите, предзнаменованията и измамните прийоми, тяхното място е в осемдесетте при специалистите по постмодернизъм и теория за хаоса. Въпреки това не се извинявам, че (отново) започвам да излагам своята версия на тази шокираща история. Разбирате ли, тя бележи началото на моя постлан с добри намерения път към Хъл, или по-точно към околностите на Хъл, където предстои да ме застигне зловещата ми участ. След фаталния финал на Феликс Финч предвиденият от мен щастлив обрат на съдбата се състоя. Окрилена от сладката безплатна реклама, моята гургулица „Набито канче“ литна до върха на класациите на бестселъри, където сви гнездо, докато не осъдиха горкия Дърмът на най-хубавите петнайсет годинки в затвора „Уормуд Скръбс“. Отразиха целия процес в новините в девет. След смъртта си сър Феликс се превърна от самодоволна напарфюмирана персона, стиснала в сталинска хватка парите на Съвета по изкуствата, в най-любимия на всички британски законодател на изкуствата след предишния такъв.
На стъпалата на съда „Олд Бейли“ вдовицата му каза пред репортерите, че петнайсет години е „страшно снизходителна“ присъда и още на другия ден стартира кампанията „Хогинс Чистача да гори в ада!“. Семейството на Дърмът предприе контраатака в популярните телевизионни предавания, изровиха обидната рецензия на Финч, Би Би Си 2 засне специален документален филм, където лесбийката, която ме интервюираше, изцяло извади остроумията ми от контекста. На кого му пукаше? Гърнето с жълтиците вреше ли, вреше — не, преливаше и наводняваше цялата проклета кухня. Издателство „Кавендиш“ — тоест г-жа Латъм и аз — не знаехме откъде ни е дошло. Наложи се да вземем на работа две от племенниците й (на половин работен ден, разбира се, нямах намерение да се разорявам за осигуровки). Първоначалните пакети с „Набито канче“ се изпариха за трийсет и шест часа и Франк Спрат печаташе нови почти всеки месец. Нищо за четиридесетте ми години в издателския бизнес не ме беше подготвило за такъв успех. Производствените разходи винаги се покриваха от авторски дарения — не от същинските продажби, по дяволите! Струваше ми се почти неморално. Но ето че имах в каталога си бестселър, какъвто се появява веднъж на десет години. Хората ме питат: „Тим, как си обяснявате главозамайващия успех на книгата?“.
Всъщност „Набито канче“ беше добре написана, дръзка белетристична мемоарна творба. Лешоядите културтрегери обсъждаха социалнополитическия й подтекст първо в късните вечерни предавания, после в сутрешните блокове. Неонацистите си я купиха заради щедрите описания на насилие. Уостърските домакини си я купиха, защото беше дяволски добро четиво. Хомосексуалистите си я купиха от племенна солидарност. Тиражът надхвърли деветдесет хиляди — да, деветдесет хиляди бройки за четири месеца и, да, все още говорим за издание с твърди корици. Докато пиша тези редове, игралният филм би трябвало вече да е на етап продукция. На книгоиздателското сборище във Франкфурт ме поздравяваха хора, които дотогава не се бяха спирали даже да избършат обувките си от раболепните ми лиги. Онзи омразен етикет „издател на самофинансиращи се автори“ беше сменен с „литературен мениджър“. Парите от правата за преводи заваляха, сякаш бях тръгнал на поход за завладяване на света. На американските издатели — слава, слава, Алилуя — много им хареса как един угнетен потомък на келтите си е отмъстил на английския аристократ и след трансатлантическо наддаване авансът скочи до умопомрачителни висини. Аз — да, аз — държах изключителните права върху тази платинена гъска с тежко разстройство! Парите нахлуха в опразнените ми до дъно сметки като Северно море през холандска дига. Моят „личен банков консултант“, един пройдоха на име Елиът Маклъски, ми изпрати коледна снимка на отрочето си, което приличаше на мидуичка кукувица. Приматите на вратата на клуб „Граучо“ ме посрещаха с „Добър вечер, г-н Кавендиш“ вместо с: „Ало, можете да влезете само с член на клуба!“. Когато обявих, че сам ще се заема с издаването на книгата с меки корици, неделните страници за книги пуснаха материали, които представяха издателство „Кавендиш“ като динамичен, горещ играч в галактика от угасващи звезди. Влязох даже във „Файненшъл Таймс“.