Джарвис Хогинс погледна за секунда договора, но го скъса, когато той се оказа непосилно дълъг за оскъдната му способност за съсредоточаване.
— Дърмът е подписал тоя ши*ан чаршаф, когато книгата му още е била някакво ши*ано хоби.
— Подарък за болната ни стара майка, лека й пръст.
— Спомен за златните годинки на тате.
— Дърмът не е подписвал никакъв ши*ан договор за гвоздея на ши***ия сезон.
— Отбихме се при твоя печатар г-н Спрат. Той прегледа разчетите заедно с нас.
Късчетата от договора се посипаха като конфети. Моза стоеше достатъчно близо, за да надуша какво е ял за вечеря.
— Май-май голяма планина си натрупал от паричките на братя Хогинс.
— Сигурен съм, че можем да се споразумеем за, ъм, ъм, някаква схема на разплащане, която ще…
Еди ме прекъсна:
— Хайде да се разберем за три.
Аз се престорих на разтреперан.
— Три хиляди паунда? Момчета, не мисля…
— Не бъди глупчо — Моза ме ощипа по бузата. — Три часа. Утре следобед. В твоя офис.
Нямах избор.
— Може би ще е добре да… ъм… обсъдим предварителна сума, за да приключим тази среща, като основа за… бъдещи преговори.
— Нямаш грижи. Каква сума обсъдихме, Моза?
— Петдесет хилядарки ни се видя справедливо.
Измъченият ми вик беше непресторен.
— Петдесет хиляди паунда?
— Като за начало.
Червата ми започнаха да куркат, да се подуват и да се разстройват.
— Наистина ли мислите, че държа такива пари в кутии за обувки из къщата си? — аз придадох на гласа си дрезгавина като на Мръсния Хари, но се получи нещо по-близко до Колебливия Бегинс.
— Надявам се все някъде да ги държиш, дядка.
— В брой.
— Без глупости. Без чекове.
— Без обещания. Без отлагания.
— Старомодни пари. И в кутия за обувки става.
— Господа, ще се радвам да платя някаква договорена компенсация, но законът…
Джарвис подсвирна през зъби.
— Законът ще помогне ли на човек на твоите години да се оправи от няколко счупвания на гръбнака, Тимъти?
Еди:
— На твоите години хората не рикошират. Те се размазват.
Сдържах се с всички сили, но сфинктерът ми вече не ме слушаше и от него изригна канонада. Бих понесъл присмех или снизхождение, но съжалението на мъчителите ми ознаменува унизителното ми поражение. Те дръпнаха веригата на тоалетното казанче.
— Три часа.
„Завръщането на Кавендиш“ стана на пух и прах. Злосторниците изтрополиха навън, като прегазиха падналата ми врата. Еди се обърна, за да каже заключителни думи:
— В книгата на Дърмът има един хубав откъс. За тия, дето не си връщат заемите.
Любопитните читатели препращам към страница 244 от „Набито канче“, ще я намерите в близката книжарница. Не четете на пълен стомах.
Пред сградата на издателството ми в Хеймаркет редове от таксита ту пъплеха, ту се хвърляха напред. В моята светая светих египетските обеци на г-жа Латъм (подарък от мен в чест на десетгодишнината от назначаването й в издателство „Кавендиш“ — намерих ги в една кошница с намалени стоки в магазина за сувенири в Британския музей) потрепваха, докато тя клатеше глава: не, не, не.
— А аз ви казвам, г-н Кавендиш, че не мога да ви намеря петдесет хиляди паунда до три часа този следобед. Не мога да ви намеря и пет хиляди паунда. Всяко пени от „Набито канче“ отиде за изплащане на просрочени дългове.
— Някой да ни дължи пари?
— Аз винаги водя старателно всички сметки, не е ли така, г-н Кавендиш?
Отчаянието ме кара да го удрям на просия.
— Живеем във времето на лесните кредити!
— Живеем във времето на кредитните ограничения, г-н Кавендиш.
Затворих се в кабинета си, сипах си уиски и изпих с него хапчетата си за сърце, после проследих на старинния си глобус последното пътуване на капитан Кук. Г-жа Латъм ми донесе пощата и излезе, без да каже и дума. Сметки, рекламни брошури, морални изнудвания от събирачи на средства за благотворителност и пакет със следния надпис: „На вниманието на далновидния издател на «Набито канче»“. В него се съдържаше ръкопис, озаглавен „Периоди на полуразпад“ — тъпо заглавие за художествена творба — с подзаглавие „Първата загадка на Луиса Рей“. От тъпо по-тъпо. Неизвестната авторка с подозрителното име Хилъри В. Хъш започваше придружителното си писмо по следния начин: „Когато бях на девет години, майка ми ме заведе в Лурд да се помоля за изцеление от нощното си напикаване. Представете си учудването ми, когато същата нощ в съня ми се яви не света Бернадет, а Ален Фурние“.