Откачалка вляво на борд. Хвърлих писмото в кутията „Спешни“ и включих чисто новичкия си свърхмощен компютър, за да поцъкам минички. След като два пъти изгърмях, аз се обадих на „Сотбис“, за да предложа на търг оригиналното автентично писалище на Чарлс Дикенс, като определих резервна цена от шестдесет хиляди. Очарователен оценител на име Кирпал Сингх съчувствено ми обясни, че това писалище вече е собственост на къщата музей на Дикенс и изрази надежда, че не са ме измамили с прекалено голяма сума. Признавам, понякога губя нишката на дребните си кроежи. После се обадих на Елиът Маклъски и попитах как са прелестните му дечица.
— Добре, благодаря.
Той попита как е прелестният ми бизнес. Аз поисках заем от осемдесет хиляди паунда. Елиът промърмори замислен:
— Мда…
Намалих сумата на шестдесет. Той изтъкна, че кредитната ми линия с погасителен план все още има времеви хоризонт от дванайсет месеца и едва след това ще бъде възможно да се променят размерите на кредита. О, липсва ми времето, когато банкерът отсреща ми се изсмиваше като хиена, казваше ми да вървя по дяволите и ми затваряше. Проследих пътя на Магелан на глобуса си и изпитах копнеж по епохата, когато, за да започнеш отначало, е трябвало просто да се качиш на следващия кораб в Дептфърд. След като достойнството ми вече беше потъпкано, аз звъннах на мадам X. Тя вземаше сутрешната си вана. Обясних й колко сериозно е положението ми. Тя се изсмя като хиена, каза ми да вървя по дяволите и ми затвори. Завъртях глобуса си. Завъртях глобуса си.
Когато излязох, г-жа Латъм ми хвърли поглед на ястреб, който вижда заек.
— Не, само не лихвар, г-н Кавендиш. Не си струва.
— Не се бойте, г-жо Латъм, отивам да навестя единствения човек на този свят, който вярва в мен и в добро, и в лошо.
В асансьора напомних на отражението си: „Кръвта вода не става“; след което убодох дланта си на спицата на сгъваемия си чадър.
— О, гонади на Сатаната, само не ти. Виж, разкарай се и ни остави на мира.
Когато влязох във вътрешния двор на брат ми, той ме изгледа злобно от другия край на басейна. Доколкото знам, Денхолм никога не плува в басейна си, но въпреки това всяка седмица се занимава да го хлорира и каквото там е необходимо, даже във вятър и дъжд. Той събираше листата с голяма мрежа на дълга пръчка.
— Няма да ти заема и един проклет грош, докато не ми върнеш последния дълг. Защо трябва вечно да ти давам подаяния? Не. Не ми отговаряй — Денхолм извади от мрежата шепа мокри листа. — Сядай си обратно в таксито и се омитай. Ще те помоля любезно само веднъж.
— Как е Джорджет? — аз изтръсках листните въшки от изсъхналите му розови цветове.
— Джорджет полудява бавно и сигурно, не че изобщо проявяваш някакъв искрен интерес, когато не ми искаш пари.
Видях как един червей се скри в пръстта и ми се прииска да съм на негово място.
— Дени, имах дребно неразбирателство с неподходящи хора. Ако не намеря шестдесет хиляди паунда, ще ме смажат от бой.
— Кажи им да ни го запишат на видео.
— Не се шегувам, Денхолм.
— И аз! Искал си да ги преметнеш и не ти се е получило. Какво от това? Защо трябва да ме засяга?
— Ние сме братя! Нямаш ли съвест?
— Трийсет години съм бил в управителния съвет на търговска банка.
Един чинар с ампутирани клони се отърсваше от някога зелените си листа, тъй както отчаяните хора се отърсват от някогашните си непреклонни решения.
— Помогни ми, Дени. Моля ти. Трийсет хилядарки ще стигнат като за начало.
Бях се изсилил.
— По дяволите, Тим, банката ми фалира! Онези кръвопийци от „Лойдс“ ни изсмукаха и последната капка кръв! Времето, когато имах такива дебели суми на разположение и подръка, свърши, свърши, свърши! Къщата ни е ипотекирана — два пъти! Аз съм паднал от високо, ти си паднал от нисичко. Пък и онази твоя проклета книга се продава във всяка книжарница по света!
Лицето ми каза това, което думите не ми стигаха да изразя.
— О, боже, какъв си идиот. Кога трябва да стане плащането?
Погледнах часовника си.
— В три часа днес следобед.