— Забрави — Денхолм остави мрежата си. — Обяви банкрут. Рейнард ще ти приготви документите, той е добър човек. Това е горчив хап, аз ли не знам, но ще те отърве от кредиторите. Законът е недвусмислен…
— Законът? Единствената представа, която моите кредитори имат от закона, е клечането над кофата в претъпканата килия.
— Тогава се покрий някъде.
— Тези хора много, много лесно ще разберат къде съм се покрил.
— Обзалагам се, че няма, ако си оттатък околовръстното М25. Отиди при приятели.
Приятели? Зачеркнах от списъка тези, на които дължах пари, мъртвите, изчезналите в заешката дупка на времето и остана…
Денхолм ми отправи последното си предложение:
— Не мога да ти дам заем. Нямам пари. Но ми дължат една-две услуги от удобно място, където вероятно ще можеш да се покриеш за малко.
Храмът на Царя Плъх. Кивотът на Бога на саждите. Сфинктерът на Хадес. Да, гара „Кингс Крос“, където, както пише в „Набито канче“, един минет струва само пет кинта — в която и да е от последните три кабинки вляво в мъжкия кенеф на долния етаж, двайсет и четири часа в денонощието. Обадих се на г-жа Латъм, за да й кажа, че отивам в Прага на триседмична среща с Вацлав Хавел, лъжа, чиито последици ми се лепнаха като херпес. Г-жа Латъм ми пожела приятно пътуване. Тя можеше да се справи с братята Хогинс. Г-жа Латъм можеше да се справи с Десетте напасти над Египет. Аз не я заслужавам, знам си го. Често се питам защо остана в издателство „Кавендиш“. Не е заради заплатата, която й давам.
Прегледах многото видове билети в билетния автомат: „Отиване-връщане в същия ден с абонаментна карта в извънпиково време“, „Евтин дневен еднопосочен без абонаментна карта в пиково време“ и така нататък, и така нататък, но какъв — о, какъв ми трябва? Заплашителен пръст ме чукна по рамото и аз отскочих на няколко крачки — беше само дребна старица, която ми подсказа, че двупосочните билети са поевтини от еднопосочните. Реших, че е побъркана, но проклет да съм, ако не беше така. Пъхнах една банкнота с лика на нашата кралица нагоре, после надолу, после с лицето напред, после с гърба напред, но всеки път автоматът я изплюваше.
Тогава се наредих на опашката пред живите билетопродавачи. Пред мен имаше трийсет и един души, да, преброих ги всичките. Продавачите влизаха и излизаха от будките си до голяма степен както им дойдеше. Подвижна реклама ме приканваше да инвестирам в асансьор за инвалиди. Накрая — най-после — дойде и моят ред.
— Здравейте, искам билет до Хъл.
Билетопродавачката се заигра с масивните си етнопръстени.
— За кога?
— За колкото може по-рано.
— В смисъл, за днес?
— Да, „днес“ обикновено значи „колкото може по-рано“.
— Не мо’а ви продам билет за днес. За т’ва са ония гишета ей там. Тука т’ва гише е само за предварителна продажба.
— Но червеният мигащ знак ме изпрати на вашето гише.
— Ня’а начин. Мръднете се. Задържате опашката.
— Не, онзи проклет знак ме прати точно на вашето гише. Аз чакам на опашката от двайсет минути!
Тя за пръв път доби заинтересован вид.
— Правилника ли да променям се’а зарад вас?
Гневът избухна в Тимъти Кавендиш като вилица в микровълнова печка.
— Искам да развиете интелигентната способност за решаване на проблеми и да ми продадете билет до Хъл!
— Не съм седнала тука да ми държите тоя тон.
— Аз съм клиентът, по дяволите! На мен няма да държите тон! Повикайте проклетия си началник!
— Аз съм си началник.
Измърморих клетва от исландска сага и се върнах на мястото си в началото на опашката.
— Ало! — викна някакъв пънкар с шипове на черепа. — Има опашка, ма’а му!
„Никога не се извинявай“ — съветва Лойд Джордж. Кажи го пак и ще ти е за последно, грубиян такъв.
— Знам, че „има опашка, ма’а му“! Веднъж вече се редих на нея и няма да се редя втори път само защото онази Нина Симон ей там не иска да ми продаде билет, по дяволите!
Отнякъде дотърча цветнокож Йети с впита униформа.
— Каква е тая врява?
— Този старец си въобразява, че колостомният му колектор му дава право да се прережда — каза скинарят — и да прави расистки забележки за дамата от афро-карибски произход на гишето за предварителна продажба на билети.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Виж, приятелче — заговори ме Йетито със снизхождение, с каквото се говори на инвалиди или стари хора, — в тая страна имаме опашки, за да е всичко честно, схващаш ли, и ако не ти харесва, трябва да се върнеш там, откъдето си дошъл, ясно?