— Да ви приличам на проклет египтянин? А? Знам, че има опашка! Откъде ли? Ами вече се редих на тази опашка, така че…
— Този господин казва, че не е тъй.
— Тоя ли? Пак ли ще го наречете „господин“, когато надраска „Приют за търтеи“ на жилищния ви блок?
Очните му ябълки се издуха, наистина.
— Транспортната полиция може да ви изхвърли от района на гарата, ако не застанете на тази опашка като член на цивилизовано общество. Което и да си изберете, ме устройва. Пререждането не ме устройва.
— Но ако пак се наредя на опашката, ще си изпусна влака!
— Лоша работа! — възкликна той.
Обърнах се към хората зад двойника на Сид Ротън. Дали ме бяха видели да стоя на опашката или не, никой не ме погледна в очите. С Англия е свършено, о, свършено е, по дяволите, свършено.
След около час Лондон се изтегли на юг и отнесе със себе си Проклятието на братята Хогинс. Мръсният влак беше препълнен с жители на предградията, които два пъти дневно играят на руска рулетка с овехтелите британски железници. Над „Хийтроу“ кръжаха преди кацане самолети, безбройни като комари над лятна локва. Твърде претъпкан е този проклет град.
И все пак. Изпитвах опиянение от началото на пътуването и свалих гарда. В книга, която издадох преди време — „Правдивите спомени на един магистрат от Северните територии“, — се твърди, че жертвите на акули точно в мига, в който ги сдъвква тунелът от зъби, получават обезболяващо видение за това как всяка опасност е отминала и как отплуват надалеч в тихоокеанската синева. Аз, Тимъти Кавендиш, по същия начин отплувах, загледан в отдалечаващия се Лондон — да, в теб, град — коварно, напудрено конферансие, — в теб и твоите населени със сомалийци квартали, виадукти на Кингдъм Брунел, потоци от хора на временна работа, пластове почернели от сажди тухли и кални кости, оставени от докторите Дий, Крипън и сие, стъклени офис сгради, където цветовете на младостта се превръщат в закоравели стари кактуси като стиснатия ми брат.
Есекс надигна грозната си глава. Когато бях ученик в местното средно училище, син на амбициозен общински служител, това графство беше синоним на свободата, успеха и Кеймбридж. А вижте го сега. Търговски центрове и жилищни блокове продължават неумолимо да превземат нашата древна земя. Вятърът от Северно море сграбчи в зъбите си дантелените облаци и отпраши към Мидландс. Най-после се появи същинската провинция. Тук някъде живееше братовчедка на майка ми, семейството й имаше голяма къща, мисля, че се преселиха в Уинипег в търсене на по-добър живот. Ето! Там, в сянката на онзи магазин „Направи си сам“ някога имаше ред орехови дървета, там аз и Пип Оукс — скъп приятел, намерил смъртта си на тринайсет години под колелата на една нафтова цистерна — едно лято лакирахме самоделно кану и го пуснахме по река Сей. Риби бодливки в буркани. Там, точно там, на завоя на реката, накладохме огън и си сготвихме боб и картофи в сребристо фолио! Върни се, о, върни се! Един бегъл поглед — само толкова ли ще получа? Невзрачни ниви без плетове. Сега Есекс е Уинипег. Бяха палили стърнищата и въздухът имаше вкус на сандвич с хрупкав бекон. Мислите ми препуснаха след други феи и малко след Сафрън Уолдън влакът се разтресе и спря.
— Ъм… — каза системата за оповестяване. — Джон, това чудо включено ли е? Джон, кой бутон да натисна? — покашляне. — „Южни железници“ със съжаление съобщават, че този влак трябва да направи спирка извън разписанието на следващата гара поради… липсващ машинист. Тази непредвидена спирка ще продължи толкова, колкото е необходимо за намирането на компетентен машинист. „Южни железници“ ви уверяват, че ние полагаме максимални усилия — тук съвсем ясно чух кикотене — да възстановим обичайния отличен стандарт на обслужването си.
Гневът на пътниците се разнесе като верижна реакция по купетата, макар че в наши дни престъпленията не се извършват от престъпници, които са ни подръка, а от изпълнителни чиновници далеч извън обсега на тълпата, някъде в постмодерните лондонски офиси от стъкло и стомана. А и половината тълпа притежава дялове в това, което би искала да раздроби на атоми.
Седяхме си там. Съжалих, че не съм си взел нещо за четене. Поне имах място и не бих го отстъпил даже на Хелън Келър. Вечерта беше лимоненосиня. Сенките покрай релсите станаха монолитни. Пътниците звъняха по мобилни телефони на семействата си. Чудех се откъде онзи хитър австралийски магистрат е знаел какво минава през главите на изядените от акули. Край нас профучаваха щастливи експресни влакове, чиито машинисти не липсваха. Пикаеше ми се, но това беше немислимо. Отворих куфарчето си, за да извадя пакетче карамелени бонбони, но намерих „Периоди на полуразпад — Първата загадка на Луиса Рей“. Прелистих първите няколко страници. Книгата щеше да е по-хубава, ако Хилъри В. Хъш не беше толкова артистично находчива. Беше я разделила на спретнати малки глави, несъмнено с мисълта за евентуален холивудски сценарий. В тонколоните запука статично електричество.