Щрак!
Стаята грейна като електрически невен и в нея с валсова стъпка — с гърба напред, за мой късмет — влезе малка вещица с червени къдрици като стружки.
— Мамо! — донякъде чух, донякъде прочетох по устните й през стъклото. — Мамо!
И в стаята влезе мама със същите къдрици като стружки. За мен това беше достатъчно доказателство, че семейството на Урсула отдавна е напуснало къщата, тръгнах обратно към живия плет — но отново се обърнах и продължих да шпионирам, защото… Ами защото, хм, съм самотен човек. Мама поправяше счупена дръжка на метла, а момичето седеше на масата и клатеше крака. Влезе възрастен върколак и свали маската си и, странно, макар че може би не е толкова странно, аз го познах: онзи телевизионен говорител от племето на Феликс Финч. Джеръми някой си, с вежди като на Хийтклиф, с обноски на териер, сещате се за кого говоря. Той извади от чекмеджето на кухненския бюфет изолирбанд и здраво го омота около счупеното на дръжката. После към тази домашна сцена се присъедини бабата и — мътните ме взели, взели и с мен отлетели — това беше Урсула. Същата Урсула. Моята Урсула.
Вижте само тази жилава застаряла дама! В спомените ми тя не беше остаряла и с ден, кой гримьор беше унищожил росната й младост? Същият, който унищожи и твоята, Тимбо. Дамата заговори и дъщеря й и внучка й се разсмяха, да, разсмяха се и аз също се разсмях… Какво? Какво каза? Разкажете ми вица! Тя напълни червен чорап със смачкани на топка вестници. Дяволска опашка. Закачи си я отзад с безопасна игла: споменът от университетския бал за Вси Светии счупи черупката на сърцето ми и жълтъкът изтече — тогава също се беше облякла като дяволица, беше намазала лицето си с червена боя, цяла нощ се целувахме, само се целувахме, а на сутринта намерихме едно кафене до някакъв строеж, където сервираха мръсни чаши силен чай с мляко и яйца, достатъчни да нахранят и уморят от преяждане швейцарската армия. Препечени филийки и горещи домати от консерва. Кафяв сос. Кажи честно, Кавендиш, ял ли си по-вкусна закуска през живота си?
Бях толкова опиянен от носталгия, че си заповядах да тръгна, преди да съм направил някоя глупост. Само на няколко крачки от мен заплашителен глас изрече следното:
— Да не си помръднал и мускулче, иначе ще те направя на кайма и ще те сготвя на яхния!
Стреснат ли? Направо подхвръкнах вертикално като ракета! За щастие моят бъдещ палач беше на не повече от десет и пилата му с остри зъбци беше от картон, но окървавените му бинтове изглеждаха доста внушително. Казах му го почти шепнешком. Той се намръщи насреща ми.
— Ти приятел на баба Урсула ли си?
— Да, преди много години бях.
— Като какъв си се облякъл за партито? Къде ти е костюмът?
Време беше да си вървя. Заотстъпвах към вечнозеления плет.
— Това е моят костюм.
Момчето започна да си чопли носа.
— Мъртвец, изровен от църковно гробище?
— Очарователно, но не. Аз съм Призракът на Коледното минало.
— Но сега сме Вси Светии, не Коледа.
— Не! — аз се плеснах по челото. — Наистина ли?
— Да…
— Значи съм закъснял с десет месеца! Това е ужасно! По-добре да се връщам, преди да са забелязали отсъствието ми — и да са ми направили забележка!
Момчето направи комична кунгфу поза и размаха пилата си под носа ми.
— Закъде си се разбързал, а, Зелен гоблин? Ти си нарушител! Ще кажа на полицията за теб!
Война.
— Значи си подъл доносник, така ли? Тази игра може да се играе от двама. Ако ти кажеш за мен, аз ще кажа на моя приятел Призрака на Коледното бъдеще къде е къщата ти и знаеш ли какво ще ти направи?
Стреснат и развълнуван, вчерашният келеш се ококори и поклати глава.
— Когато цялото ти семейство се гушне на меко и топло в леглата, той ще се промъкне в къщата ви през процепа под вратата и ще изяде… кучето ти! — в жлъчката ми бързо се изливаше отровна горчилка. — Ще остави завитата му опашка под възглавницата ти и ще обвинят теб. Всеки път, щом те видят, малките ти приятелчета ще крещят: „Убиец на кучета!“. Ще останеш без приятели, ще остарееш и ще умреш сам и нещастен една коледна сутрин след половин век. Така че ако бях на твое място, нямаше да обеля дума на никого за тази среща.