Проврях се през плета, преди той да е успял да осмисли всичко казано. Докато вървях към гарата по паважа, вятърът довя риданието му:
— Но аз даже нямам куче…
Скрих се зад списание „Прайвит Ай“ в кафене „Уелнес“ на центъра за здраве, на което ние, посетителите по неволя, правехме добър оборот. Очаквах всеки момент да влезе разгневената Урсула с внучето си и с някой местен полицай. Дойдоха частни спасителни коли да приберат заседналите борсови посредници. Старият чичо Тимъти дава следния съвет на по-младите си читатели — можете да го получите безплатно на цената на настоящите мемоари: живейте живота си така, че когато в залеза на дните ви влакът ви спре ненадейно насред пътя, да дойде топла и суха кола, карана от ваш любим — или от нает шофьор, няма значение, — която да ви откара у дома.
Три скоча по-късно пристигна старичък автобус. Старичък? Направо от епохата на Едуард. През целия път до Кеймбридж трябваше да търпя бъбриви студентки. Тревоги с момчета, садистични преподаватели, демонични съквартирантки, телевизионни риалити канали, ей богу, нямах представа, че децата на тяхната възраст са толкова хиперактивни. Когато най-после пристигнах на гара Кеймбридж, потърсих телефонна будка, за да предупредя в къща „Аурора“ да ме очакват чак на следващия ден, но първите два телефона бяха разбити (в Кеймбридж, моля ви се!) и едва когато стигнах до третия, погледнах адреса и видях, че Денхолм е пропуснал да ми напише телефонния номер. В съседство с обществена пералня намерих хотел за търговски пътници. Не помня името му, но по рецепцията отгатнах, че мястото е котешки кенеф, и както обикновено първото ми впечатление се оказа вярно. Бях обаче прекалено изтощен, за да обикалям за нещо по-добро, а и портфейлът ми беше прекалено изтънял. Стаята ми имаше високи прозорци с щори, които не можех да сваля, защото не съм четири метра висок. Кафеникавите зрънца във ваната се оказаха миши изпражнения, кранът за душа остана в ръката ми, а топлата вода беше хладка. Дезинфекцирах стаята с дим от пура, легнах в леглото и като надзърнах в зацапания телескоп на времето, се помъчих да си спомня спалните на всичките си любовници по ред на номерата. Малкият Тими и другарчетата му не помръднаха. Изпитах необяснимо безразличие, когато си представих как братята Хогинс плячкосват жилището ми в Пътни. Ако се вярва на написаното в „Набито канче“, плячката щеше да е доста постна в сравнение с повечето им други обири. Няколко хубави първи издания, но почти нищо друго стойностно. Телевизорът ми умря в нощта, когато на престола се възкачи Джордж Буш II, и така и не се осмелих да го сменя с нов. Мадам X си прибра антиките и семейните ценности. Поръчах си троен скоч от румсървиса — проклет да съм, ако седна в един бар с тълпа търговски пътници, които си говорят за цици и бонуси. Когато тройното ми уиски най-после дойде, се оказа скъперническо двойно — така и заявих на юношата с физиономия на пор. Той само сви рамене. Не се извини, само сви рамене. Помолих го да свали щората, но младежът хвърли един поглед и се сопна:
— Не мога да я стигна!
Аз го удостоих с хладен отговор:
— Тогава това е всичко — вместо да му дам бакшиш.
На излизане той задушливо пръдна. Почетох още малко от „Периоди на полуразпад“, но заспах точно след като намериха Руфъс Сиксмит убит. В реалистичния си сън аз се грижех за някакво момче бежанец, което ме молеше да го кача на една от онези колички в ъглите на супермаркетите, където пускаш 50 пенса. Казах: „Да, добре“; но когато момчето се качи, се превърна в Нанси Рейгън. Как щях да обясня това на майка му?
Събудих се в тъмното с уста, сякаш залепена със суперздраво лепило. През главата ми без каквато и да било видима причина мина оценката на Могъщия Гибън за историята — „малко повече от регистър на престъпленията, лудостите и злочестините на човечеството“. Времето на Тимъти Кавендиш на Земята в единайсет думи. Аз отново опровергах стари доводи, после започнах да опровергавам доводи, които никой никога не е изтъквал. Пуших пура, докато във високите прозорци изсветляха ивици водниста зора. Избръснах бузите и двойната си брадичка. На долния етаж измъчена жена родом от Ълстър поднасяше изгорели или ледени филийки хляб с кутийки сладко с цвят на червило и безсолно масло. Спомних си забележката на Джейк Балъковски за Нормандия: Корнуол, където има нещо за ядене.
Върнах се на гарата и когато си поисках парите за вчерашното прекъснато пътуване, неволите ми започнаха отначало. Момчето на билетната каса, цялото в пъпки, които се издуваха пред очите ми, беше също толкова неотстъпчиво и напрегнато, колкото колежката му от „Кингс Крос“. Корпорацията ги отглежда от една и съща стволова клетка. Кръвното ми налягане достигна рекордни стойности.