— Какво ще рече, че вчерашният билет днес е невалиден? Не е моя вината, че проклетият ми влак спря!
— Не е и наша вина. Влаковете се управляват от „Южни железници“. Разбирате ли, ние сме Господарите на билетите.
— Тогава на кого да се оплача?
— Ами „Южни железници и локомотиви“ са собственост на холдингова компания от Дюселдорф, която е собственост на онзи мобилен оператор от Финландия, така че най-добре ще е да опитате да се свържете с някого в Хелзинки. Трябва да благодарите на късмета си, че влакът не е дерайлирал. Напоследък стават доста такива неща.
Понякога пухкавото зайче на изумлението се подава и изчезва зад завоя толкова бързо, че хрътката на езика остава в напрегнато очакване и така и не излиза от клетката си. Голямо подтичване му дръпнах, за да стигна до следващия влак, преди да е тръгнал, само за да науча, че е отменен! Но, „за щастие“, влакът преди моя закъсняваше с толкова много, че още не беше тръгнал. Всички места за сядане бяха заети и се наложи да се мушна в седемсантиметров процеп. Когато влакът потегли, загубих равновесие, но човешката предпазна възглавница ми попречи да падна. Останахме си така, наполовина паднали. Диагонални хора.
Сега покрайнините на Кеймбридж са заети изцяло от научни паркове. Двамата с Урсула минавахме с плоскодънна лодка под онзи старинен мост, където сега се издигат онези биотехнологични кубоподобни сгради сякаш от Космоса, в които клонират хора за някакви съмнителни корейци. О, проклетата старост е непоносима! Онези „аз“, които сме били, жадуват отново да дишат въздуха на света, но могат ли да се измъкнат от калцираните си пашкули? О, могат друг път.
Дърветата стояха прегърбени като вещици на фона на огромното небе. Нашият влак беше направил непредвидена и необяснима спирка насред ветровита пустош — не помня за колко време. Часовникът ми бе останал в миналата нощ (моят „Ингерсол“ ми липсва до ден-днешен). Чертите на спътниците ми се размиха в лица, които ми бяха почти познати: можех да се закълна, че онзи брокер на недвижими имоти зад мен, който бърбори по мобилния си телефон, е капитанът на отбора ми по хокей в горните класове на средното училище; зачелата се в „Безкраен празник“ зловеща жена две седалки пред мен не е ли горгоната от Данъчното, която ме въртя на шиш преди няколко години?
Накрая теглителните щанги изскърцаха, влакът подскочи и бавно запълзя към следващата селска гара, на чиято олющена табела пишеше „Адълстроп“. Настинал глас обяви:
— „Централни железници“ със съжаление съобщават, че поради повреда в спирачната система настоящият влак ще направи кратка спирка на тази — апчиху! — гара. Молим пътниците да слязат тук… и да изчакат идването на друг влак — спътниците ми започнаха да въздишат, да пъшкат, да ругаят, да клатят глави. — „Централни железници“ се извиняват за причиненото — апчиху! — неудобство и ви уверяват, че ние полагаме максимални усилия — тук съвсем ясно чух кикотене — да възстановим обичайния отличен стандарт на — ап-п-пчи-ху! — обслужването си. Подай ми кърпичка, Джон.
Факт: подвижният състав в тази страна е произведен в Хамбург или някъде там и когато изпитват влаковете, предназначени за Великобритания, германските инженери използват внесени части от нашите разбити приватизирани релси, защото прилично поддържаните европейски железници не предлагат еднакви условия за изпитване. Кой всъщност спечели проклетата война? Трябваше да избягам от братята Хогинс по Големия северен път, яхнал пръчка с пружина, по дяволите.
Разбутах с лакти тълпата, за да стигна до неугледното кафене, купих си пай с вкус на вакса за обувки и чай с плуващи в него късчета от коркова тапа и подслушах разговора на двама коневъди от Шетландските острови. Отчаянието кара човек да жадува за живот, какъвто никога не е водил. Защо посвети живота си на книгите, Т.К.? Тъпо, тъпо, тъпо! Мемоарите също са лоши, но цялата тази проклета художествена литература! Герой отива на пътешествие, чужденец пристига в града, някой иска нещо, получава го или не го получава, волята на един се сблъсква с волята на друг. „Възхищавайте ми се, защото аз съм метафора.“
Проправих си път до вмирисаната на амоняк мъжка тоалетна, където някой шегобиец беше отмъкнал крушката. Тъкмо си свалих ципа, когато от мрака се надигна глас: