Мнението на Хенри беше, най-меко казано, противоречиво.
— След толкова години работа с мисионерите се изкушавам да заключа, че техните усилия само удължават с десет-двайсет години мъките на някой измиращ народ. Милосърдният орач убива предания кон, станал твърде стар, за да му служи. Нашият дълг на филантропи не изисква ли също да облекчим страданията на диваците, като ускорим тяхното измиране? Помислете за вашите червенокожи индианци, Адам, помислете за договорите, които вие, американците, отменяте и нарушавате отново и отново, и отново. Не е ли по-хуманно, а и по-честно просто да цапардосате диваците по главите и да сложите край на всичко?
Колкото хора, толкова истини. От време на време съзирам една по-истинска Истина да се крие сред несъвършени подобия на себе си, но щом се приближа, тя се раздвижва и потъва по-надълбоко в трънливото блато на разногласието.
Вторник, 12 ноември
Днес нашият благороден капитан Молиньо удостои „Мускета“ с присъствието си, за да се спазари с моя хазяин за цената на пет качета сланина (въпросът се уреди с една шумна игра на двайсет и едно, спечелена от капитана). За голяма моя изненада, преди да отиде да наглежда напредъка на работата в дока, капитан Молиньо поиска да размени няколко думи насаме с Хенри в стаята на моя другар. Докато пиша тези редове, съвещанието продължава. Приятелят ми е предупреден за деспотизма на капитана, но все пак това не ми харесва.
По-късно
Излиза, че капитан Молиньо има оплакване от медицинско естество, което, ако не се лекува, може да попречи на уменията му да се гмурка, така необходими за неговата професия. Затова капитанът предложил на приятеля ми Хенри да пътува с нас до Хонолулу (продоволствия и самостоятелна каюта — безплатни), като поеме задълженията едновременно на корабен лекар и на личен доктор на капитан Молиньо до нашето пристигане. Приятелят ми обяснил, че възнамерява да се върне в Лондон, но капитан Молиньо бил крайно настоятелен. Хенри обещал да помисли по въпроса и да вземе решение до петък сутринта — деня, определен за отплаване на „Пророчицата“.
Хенри не каза каква е болестта на капитана, а и аз не попитах, макар че няма нужда човек да е Ескулап, за да му стане ясно, че капитан Молиньо е жертва на подаграта. Дискретността на приятеля ми му прави голяма чест. Колкото и ексцентричен да изглежда Хенри Гуз като колекционер на редки предмети, вярвам, че докторът е образцов лекар и аз горещо, макар и егоистично, се надявам Хенри да отговори утвърдително на предложението на капитана.
Сряда, 13 ноември
Пристъпям към дневника си като католик към изповедник. Синините ми категорично свидетелстват, че невероятните последни пет часа не са нездраво бълнуване, предизвикано от заболяването ми, а действителни събития. Ще опиша какво ме сполетя този ден, като се придържам колкото може повече към фактите.
Тази сутрин Хенри отново навести колибата на вдовицата Брайдън, за да намести шината й и да й сложи нов компрес. Вместо да се отдам на бездействие, аз реших да изкача един висок хълм на север от Оушън Бей, известен като Коничния пик, чиято внушителна височина обещава най-хубавата гледка към „дълбокия тил“ на остров Чатъм (като човек в по-зряла възраст Хенри е прекалено благоразумен, за да броди из неизследвани острови, населени от канибали). Течението на измъчената речица, която напоява Оушън Бей, ме поведе през блатисти пасбища и осеяни с дънери склонове към девствена гора, толкова гниеща, гъста и непроходима, че бях принуден да пълзя нагоре като орангутан! Неочаквано се посипа градушка от камъни, изпълни гората с неудържимо барабанене и изведнъж секна. Забелязах една „черногръдка“ с черна като нощта перушина, чиято липса на заинтересованост граничеше с презрение. Чух песен на невидима птица туй, но разпаленото ми въображение й придаде свойствата на човешка реч. „Око за око! — провикваше се тя, докато пърхаше из лабиринта от пъпки, клони и тръни. — Око за око!“ След изтощително катерене аз покорих върха плачевно окъсан и изподраскан в не знам колко часа, защото снощи забравих да навия джобния си часовник. Непроницаемите мъгли, които витаят над тези острови (местното име „Рекоху“, казва г-н Д’Арнок, означава „Слънце на мъглите“), се спуснаха, докато аз се изкачвах, така че заветната ми панорама представляваше само върхове на дървета, потънали в ситен дъжд. Наистина жалка награда за усилията ми.